Skip to main content

Хайде да крадем коне


2010
Пер Петершон
„Романът, спечелил всички европейски литературни награди през последните години.” – това пише на корицата на „Хайде да крадем коне”, която си купих в момента, в който прочетох омагьосващото заглавие в съчетание с анотацията „От първите изречения на този хипнотизиращ норвежки роман за младостта, спомените и, да, краденето на коне, осъзнаваш, че си попаднал в ръцете на майстор разказвач”.
Затваряйки тази книга, която прочетох почти изцяло на инат, осъзнах, че съм се докоснала до наистина качествена белетристика, която обаче изобщо не успя да ме впечатли. Действието, доколкото има такова, е твърде мудно. Спомените, а те са над 70% от текста, са твърде детайлни, особено тези, описващи косенето на трева или насичането на дървета. Наистина има красота в описанието на цяла страница на разрината с трактор пътека в снега, но аз просто не я открих.
Ако вярваме на астрологията, след 29-ата година влиянието на асцендента доминира над това на основната зодия. От близо година лъвът не оставя девата в мен да диша спокойно. Е, „Хайде да крадем коне” е твърде много „дева” и твърде никак „лъв” – много съзерцателна, меланхолична, аналитична, самоаналитична книга.
Някъде в текста срещнах описание на норвежка гора – безкрайна, монотонна, застрашително студена и голяма. И усещането, породено от това описание, ме съпъстваше през всичките 220 страници. Ако трябва да обобщя прочетеното, цитирайки друг коментар на читател: „прекрасна природа и (малко) студени и странни хора”.
Сюжетът е представен най-добре тук  и то по начин, по който аз, дори и да се старая, не бих успяла - просто за да го напишеш така, трябва да си харекал прочетеното:
„Действието се развива в три времеви отрязъка. 1999, 1947,1940-45.
В наши дни един самотен възрастен мъж бяга от града, от липсата на починалата при катастрофа съпруга, скрива се от дъщерите си (почти-не-нарочно) и заживява в близост до едно езеро, в гората, в една паянтова къщичка, която плаче за сериозен ремонт и подобрения. Единствена компания са му едно куче и спомените, но не за дълго. Оказва се, че съседът му не е кой и да е, с него го свързват спомени – едни сладостни и великолепни, други болезнени и неприятни.
През лятото на 1947 един 15 годишен хлапак открива света, баща си, себе си. Това лято дарява и отнема приятелства, любови, посоки и надежди. Превръща се в крайъгълен камък, от който ще тръгне пътят на един мъж, но ще изчезне присъствието на един баща. Лято, което ще бележи всички действащи лица с белег за цял живот.
Най-ранния времеви отрязък е посветен на военното време. Там се зараждат нещата, от там започват промените в съдбите на героите”.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…