Skip to main content

Мечтателката от Остенде

2008
Ерик-Еманюел Шмит
„Мечтателката от Остенде” започва малко протяжно, малко скучновато, но и успокояващо, като самотна ваканция на късен есенен плаж. И някъде там започва да се разплита една загадъчна любовна история, една твърде романтична, но и затрогваща, събуждаща копнежи любовна история… И точно при наближаването на развръзката, някъде към 80-та страница, „Мечтателката от Остенде” свършва. Не бих била толкова изненадана, ако някъде на книгата пишеше, че това е сборник с повести, ако имаше съдържание или поне някакъв намек, че томчето (226 страници) съдържа още „Съвършеното убийство”, „Да оздравееш”, „Лоши четива” и „Жената с букета”. Добре че и петте се оказаха достатъчно добри, та притъпиха обзелото ме раздразнение към издателите от „Леге Артис”.
Това е първата книга на Шмит, която ми попада и знам, че след нея ще има още, по възможност всичките му, издадени на български. И причината е в дълбокия психологически подход към всеки от персонажите на всяка от творбите, включени в „Мечтателката от Остенде”. За първи път попадам на автор, който отговаря на всяко мое запитване „Защо тя прави така” или „Какво се случва в главата му в момента” и т.н. въпроси, липсата на отговорите на които често ме оставя разочарована от една или друга книга. Сякаш Шмит е повече емоционално-интелектуален хирург, отколкото писател. Или всъщност именно затова е писател, защото се справя чудесно с операциите по оздравителното изваждане на показ на най-дълбокото у човека.
„Мечтателката от Остенде” е история за една отдавна прекъсната, но никоя преживяна любов. „Съвършеното убийство” разказва как човек е склонен да загърби ежедневните радости, приемайки за истина отровното зрънце чужда злоба. „Да оздравееш” е чудесна приказка за превръщането на едно непознаващо себе си момиче в зряла и приемаща се позитивно жена. „Лоши четива” е личният ми фаворит, защото е комико-трагично доказателство защо не бива да се отричат лековатите жанрове в литературата и до какво може да доведе сблъсъкът с криминалетата на зрели години. „Жената с букета” е лична история за любопитството на автора към една непозната, чакаща години някого на гарата в Цюрих. Някой, който накрая пристига. „…до сутринта се чудих кого бе чакала жената с букета на трети перон на цюрихската гара. И мисля, че до последния си ден ще се чудя дали от влака бе слязла смъртта или любовта”. Шмит не дава отговори на готово. Но това трябва по принцип да се забрани със закон на иначе хубавата литература. Читателят не бива да става ленив, четенето не бива да се превръща в лекомислие, а да си остане предизвикателство. Шмит определено предоставя тази възможност с „Мечтателката”. 
Следваща цел - всички книги, представени от Книголандия тук.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…