Skip to main content

Съншайн

2007
Робин Маккинли
„Забравете Майер. Вампирите тук са зловещи създания на мрака, както се полага. Между Рей и Константин (вампирът) няма любовна връзка (за радост), а крехко и несигурно партньорство. Светът около тях е чуплив, затихнал във крехко временно примирие между хората и вампирите. Тъмнината властва и само въпрос на време е денят да бъде погълнат от нея” – това е част от ревюто, което прочетох тук и заради което близо година търсих „Съншайн”. И не останах разочарована, независимо от факта, че освен „нормален” вампирски роман, в който повече те побиват тръпки на страх, отколкото романтични такива, книгата е и по съвместителство приятно фентъзи.
Иначе историята е стандарта – борба на доброто срещу злото, като в ролята на доброто е главнята героиня, съвместяваща дейностите на сладкарка, магьосница и спасителка на вампири (или по-точно на един конкретен). Злото е също въплътено в един конкретен вампир, а около основната линия на противопоставянето им щъкат различни митични създания, като сини демони с три очи, които в нормалния си живот са агенти на тайната полиция, различни видове върколаци (включително върпилци, въркотки и т.н.), пиукащи и подскачащи талисмани и, разбира се, магьосници, но последните – в умерени дози.
Сред най-вдъхновяващите моменти от романа обаче лично за мен си остават тези, свързани с битието на главнята героиня Рей Седън като сладкар в кафене „При Чарли”. Поради неизчерпаемите си талант и въображение, тя е известна в целия град с канелените си ролца „големи като главата ти”, както и с други сладкиши, сред които „Зебри-убийци”, „Смърт от натурален шоколад”, черешови пити...
Книгата е 400 страници, чете се леко, което се дължи основно на неретенциозния сюжет и приятния лек хумор. Понякога натежават прекомерните разсъждения на тема „животът ми като нереализиран магьосник и преоткрил се под брашно и стафиди спасител на доброто”. За съжаление трудно се намира в книжарниците, особено при „спонтанно” търсене. В тази връзка – имам нова любима книжарница – „Хеликон” на „Витоша” и „Патриарх Евтимий”. Отдавна не се бях колебала между две книги, поради липсата на добро зареждане в останалите посещавани от мен книжарници. В събота се наложи на хазартен принцип да избирам между Кънингам и Зюсак, но, уви, спечели „Съншайн”. Засега.
П.П. Забелязах, че изобщо не обичам да се впускам в подробни описания на сюжета, персонажите и т.н., затова съм благодарна на подобнисъдържателни представяния на книги.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…