2011
Франсис Скот Фицджералд
Книгата беше преиздадена наскоро, но само за последните 10 години това е третото или четвъртото й издание, без да броим включването й в сборници (с „Великият Гетсби” през 2001 г. например).
Докато я четях, осъзнавах, че в главата ми се загнездва един въпрос и той е как са оцелели тези хора след саморазрушението, на което са се подлагали в продължение на години – физическо и емоционално. Не са оцелели. „Покажете ми героя и аз ще ви напиша трагедия” – това казва Скот Фицджералд за писането си, но прилага същия принцип и за собствения си живот. Поколението американски автори, преживели по-голяма част от 20-те години в скитане, основно в Европа, се характеризира с ниска степен на преживиямост. Самият Фицдгералд умира през 1940 година на 43 години от масиран инфаркт. Съпругата му Зелда изгаря в пожар 8 години по-късно в психиатрична клиника, лекувайки повече от 15 години шизофрения. Приятелят му Хемингуей се самоубива на 62 години, вчера се навършиха 50 години.
За „Нежна е нощта” много критици казват, че не е най-добрият роман на Фицджералд. В класацията на Монд 100-те най-велики книги на 20 век въобще не присъства, за сметка на „Великият Гетсби”, класиран на 46-о място. В „Голямото четене” българските читатели също класираха по-напред по-популярния му роман (57-о място), оставяйки „Нежна е нощта” на 62-а позиция.
Вероятно най-трудно е да пишеш за нещо, което сам си преживял, да описваш едновременно най-щастливите и най-разрушителните си години. В „Нежна е нощта” Скот дава на героите си имена, различни от неговото и на съпругата му, но приликата с действителния им живот е повече от очевидна. Той е популярен, обаятелен, с утвърдена кариера, тя е душевно болна. Животът им е постоянен празник и така до големия крах. Обречеността лъха от всяко описание на вечеря, обед, малък джин за закуска, дуел на пияна глава, вечеря с остроумни разговори и леещо се вино, уиски в задимен парижки бар, изневяра или почти…
Симптоматична за времето си книга. Но сблъсъкът, контрастът с прагматичното и лишено от разюздано и същевременно с това изтънчено бохемство настояще е твърде ярък. Облъченият от реалността съвременен човек вероятно ще вижда в алкохолните вакханалии най-малкото тежка цироза, а не източник на вдъхновение.
Все още ми е трудно да „дефинирам” тази книга. Твърде много противоречи на собствените ми разбирания за живота. Но въпреки това дори аз за мъничко се влюбих в главния персонаж Дик Дайвър и в разрушителната му любов с пациентката и съпругата му Никол. Точно както от години съм влюбена в безумната история на Скот и Зелда Фицджералд. И както пее Lisa Stensfield „Why do we call it love”.