Skip to main content

Победа за нещотърсачите

С малко закъснение, но все пак, класацията за любима детска книжка на четящите българи занима и мен. Хубаво е, че на първо място е класирана Пипи Дългорот чорапче" на Астрид Линдгрен. Ето и как с гласуване беше подредена челната десятка:
1. „Пипи Дългото чорапче”, Астрид Линдгрен – 16,238% от гласовете
2. „Хари Потър”, Джоан Роулинг – 15,027%
3. „Патиланско царство”, Ран Босилек – 12.43%
4. „Мечо Пух”, Алън Милн – 10,372%
5. „Емил от Льонеберя”, Астрид Линдгрен – 8,885%
6. „Малкият принц”, Антоан дьо Сент Екзюпери – 8,872%
7. „Здрач”, Стефани Майър – 7,546%
8. „Ян Бибиян”, Елин Пелин – 7,331%
9. „Карлсон, който живее на покрива”, Астрид Линдгрен – 7,129%
10. „Алиса в страната на чудесата”, Луис Карол – 6,169%
Продължавам да смятам, че две от книгите нямат място в класацията не поради липсата им на литературни качества, а поради слабата им връзка с детската възраст. Първата е „Малкият принц” – твърде сложна като смисъл книга, която в разговор не един учител ми е споделял, че е абсурд да се изучава в началния курс на средното образование. Втората книга е „Здрач”, която е по-подходяща за тийнейджърската, отколкото за детската възраст.
И малко любопитна информация:
Астрид Линдгрен е вторият писател, удостоен с наградата „Ханс Кристиан Андерсен”, известна като Нобела за детска литература. Тя я получава през 1958 г., непосредствено след Елеанор Фарджън и преди Ерих Кестнер, Майк Дежон, Рене Жули, Туве Янсон, Джеймс Крюз, Джани Родари… Определено Кестнер и Родари ми липсваха в класацията, „Приключенията на Лукчо”, „Двойната Лотхен” и „Хвърчащата класна стая” бяха сред любимите ми детски книжки.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…