Skip to main content

50 години от смъртта на Хемингуей

Днес се навършват 50 години от смъртта на Ърнест Хемингуей. По този повод Вести.БГ публикува следния интересен материал, препечатан от Дойче Веле:

Инцидент по време на лов - така вдовицата на Хемингуей обяснява причината за изненадващата му смърт преди 50 години. Светът обаче отдавна е наясно, че става дума за самоубийство. Какво го кара да посегне на живота си?
На 2 юли 1961 г. писателят Ърнест Хемингуей слага сам край на живота си - както баща му и няколко от най-близките му роднини. Така със смъртта си той разкрива онова, което през целия му живот остава скрито за всички останали - лесно ранимата му душа.
Хемингуей има имидж на мъжкар - той е ловец и ветеран от войната, самоуверен репортер, рекордьор по погълнато количество алкохол и свалени жени. В действителност обаче страда от депресии и непрекъснати съмнения по отношение на собствената си личност. Световно известният писател, един от титаните на литературата на XX век, е бил типичен случай на пациент от учебник по психология и психотерапия.
Секс, алкохол и депресии
Детството на родения през 1899 г. Ърнест Хемингуей минава безметежно в семейството на лекар в едно от предградията на Чикаго. Той обаче разочарова родителите си. Вместо да се захване с нещо сериозно, става репортер и дори отива на фронта по време на Първата световна война. Тежко ранен в Италия и дълбоко разочарован от несполучливата си първа любов, Хемингуей се връща обратно в САЩ и продължава да пише репортажи, разкази, а по-късно и романи. 
Романът "И изгрява слънце" (известен и като "Фиеста", 1926 г.) е големият му пробив на литературната сцена. В него Хемингуей описва живота на репортер, който бива тежко ранен в Италия и става импотентен. Паралелите с живота на писателя са очебийни, само че никой не може да си представи едно: че Хемингуей е импотентен.
"Със сигурност не е бил, поне не продължително време", казват биографите му и припомнят за двата му първи брака, от които писателят има пет деца. И все пак най-близките му приятели са знаели, че въпреки мъжкарския си имидж, Хемингуей носи доста ранима душа.
Битките на фронта, тежките последици на Първата световна война и Гражданската война в Испания, бягството в алкохола и секса, бикоборството, лова, риболова - това са темите, които изобилстват в световно известните му книги като "И изгрява слънце", "Сбогом на оръжията", "Смърт следобед", "Зелените хълмове на Африка", "За кого бие камбаната".
Алкохолът е измамният спасителен пояс, към който Хемингуей посяга все по-често. 40-те години на миналия век са най-тежките в живота му. Писателят започва да чува гласове, високото кръвно налягане и чернодробната цироза влошават още повече състоянието му. Депресиите зачестяват, а по онова време те биват "лекувани" по най-жестокия начин - с електрошокове.
Светът пречупва всеки...
След цяло десетилетие на творческо безсилие Хемингуей се връща още веднъж към славата с романа си "Старецът и морето", излязъл през 1952 г. "Ню Йорк таймс" го нарича "най-значимият писател след Шекспир". През 1954 г. Хемингуей получава Нобеловата награда: твърде късно, както твърдят приятелите му, а и той самият.
Голямата любов на Хемингуей е Куба, където прекарва голяма част от времето си преди революцията от 1959 г. Писателят остава и след нея в Куба, поддържайки Фидел Кастро и оставайки сляп за жестокостите му. През последните години от живота си Хемингуей страда и от параноя: заради приятелството си с Кастро той се чувства непрекъснато преследван от ФБР.
Хемингуей е на 61 години, когато слага край на живота си с любимата си ловна пушка. Един от литературните му герои казва: "Светът пречупва всеки... и убива онези, които не искат да бъдат пречупени".

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…