Skip to main content

Орхан Памук в София

Пиша, защото животът е кратък. Искам да опиша красотата. Това заяви свободното перо на турската литература - световноизвестният писател Орхан Памук. Той бе посрещнат с аплодисменти в препълнената Аула на Софийския университет, където се срещна със свои български колеги и почитатели. Знаменитият автор каза тези думи като продължение на цитата от словото му "Куфарът на моя баща" при връчването на Нобеловата награда за литература в Стокхолм. Разговора с Орхан Памук води литературоведът и преподавател в СУ доц. Бойко Пенчев. Турският белетрист за първи път е в София, но заяви: Сякаш си спомням нещо, което съм виждал. Чувствам се у дома си и се чудя какво ме кара да се чувствам така. Той сподели един свой спомен за България: „Прекарах две години в САЩ и в един момент започнах да копнея за турско сирене, но в Ню Йорк се оказа, че турското сирене е българско. Ние сме много близки - България и Турция." Според него, обаче, България и Турция си остават малко провинциални държави -макар ние вече да сме в Европейския съюз, а Турция да става все по-богата. Според турския автор живеенето извън центъра на света има предимства, но преди всичко трябва да оцелееш. „След като оцелеем и то славно, ей богу, има много предимства", каза нобеловият лауреат. Той е уверен, че в нашата дигитализирана епоха, начинът по който си спомняме няма да се промени. „Четенето ще остане. Паметта е свързана с думите. Думите оживяват, а литературата има силата да ни трогва. Именно затова ние ще продължаваме да пишем", каза Орхан Памук и разкри: „Сега пиша роман за един уличен търговец, който продава боза. Ще се опитам да ви разкажа за един човек, който оцелява..." (по Нюз. БГ)
Никога не съм крила смесените си чувства към книгите на Орхан Памук. Трябваше да прочета три от тях, за да осъзная, че това не е моят автор. Но че въпреки това е много добър. Осланям се на отзивите на други четащи, вярвам, че те се доближават в по-голяма степен до истината:
"Името ми е Червен" в Книголандия
"Сняг" в Аз чета
Лично аз бих препоръчала "Сняг". Но е нужно предупреждението, че при Памук присъства една особеност, която забелязах в съвременната арабска литература - мотивът за страданието, за самотата като всепоглъщаща бездна. И няма никакъв стремеж за измъкване от тази бездна, сякаш с всяка частица от себе си героите се стремят да потънат по-дълбоко в нея, изпитвайки цялото мазохистично удоволствие от давенето. Личният ми избор за музикален съпровот е Мира Ауад.

Най-четеното

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно