Skip to main content

Календар с разкази


2011
Александър Шпатов
Купих си книгата заради Imelda Markoff и, честно казано, съм й признателна за подтика. Разтоварващо четиво са тези календарни разкази – 12 за всеки един от месеците през годината и по един за Коледа и Великден. Естествено, непредубеденият читател е заинтригуван още от квалификацията на корицата – „Най-обещаващият млад български автор”. После, гърба на книгата, с изключителното позитивната мини-анотация на Любен Дилов-син. А ако минеш и през Книголандия не ти остава друго, освен да вземеш книгата, да я прочетеш (стига ти и една вечер в интервала края на централните новини – лягане без голямо закъснение) и да решиш сам.
Действително календарните разкази издават един обещаваш писател. Но книгата ме накара да се замисля, че текстът е като хората – в началото е млад, незрял, с опита, с времето се развива (ако има потенциал за това, разбира се), расте, съзрява. Е, за разлика от хората, текстът рядко остарява до степен на деменция и, ако си заслужава, много трудно умира, например при изпепеляващ пожар на ръкописа и т.н.
Обратно на темата – текстовете на Шпатов са млади, но действително многообещаващи, определено с потенциал. Въпреки че жаргонът ми е напълно познат и присъщ, на хартия ми се струва малко прекален. Темите на част от разказите създават усещането, че авторът е в първата половина на 20-те години. Останалите – че е във втората. А може би истината е някъде по средата. 25-годишнината е важен вододел. След него хем си ти, хем вече си… голям.
Тъй като съм привърженик на литература с фокус върху психологическото задълбаване, личните ми фаворити станаха именно разказите с повече психология – януари със сблъсъка на реалностите (и особено персонажа на адската майката), ноември с конфликтното съприкосновение на националните характеристики и колосалното количество домашна ракия и август – с романтиката и напомнянето какъв е вкусът на сурови бадеми в летните горещини. Останалите ми се сториха повърхностни. Количествено двете групи са сравнително изравнени, което е хубаво. Срещала съм много по-слаби сборници и автори, които обаче продължават да пишат, не, да бълват. Тях не съм ги чела повече. Но Шпатов определено ще го следя с интерес и ще прочета и следващата му книга. Надявам се „ентусиаст” на корицата да не се отнася само до името на издателството, а и до автора персонално, защото следваща книга трябва да има.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…