Skip to main content

Плът и кръв


2009
Майкъл Кънингам
Напоследък имам късмет с книгите и „Плът и кръв” беше черешката на тортата.
Ако си спомняте „Часовете” на Кънингам, то тази му книга е още по-добра, а предвид много по-големия обем, става дума за много повече удоволствие от четенето количествено и качествено.
Винаги ми е ставало малко смешно, когато съм срещала определението „семейна сага”, защото самото словосъчетание ми звучи като продължение на „Наследството на Гулденбургови” и други ретро реминисценции. Но „Плът и кръв” е точно семейна сага – такава, каквато винаги съм си я представяла. Даже с една идея надминаваща представите ми, защото Кънингам не се спира да разкрие тъмнината в най-светлите моменти на едно семейство, да издълбае, да изчовърка душите на героите си, сърцата им лъсват кървави, още туптящи в гърдите… стига с метафорите.
Книгата проследява историята на семейството на гръцкия емигрант Стасос. По време на цялото повествование така и не става ясно как и защо той е напуснал Гърция. Всъщност чудесно застъпен е моментът на отричането на произхода по различен начин при различните герои, започвайки от изтриване на емигрантското минало и стигайки до класически хипи изблици.
Романът проследява живота на семейство Стасос – отглеждането на децата, финансовите проблеми, просперитетът, разпадането на брака на родителите, връзките, които изграждат красивата и праволинейна Сюзан, хомосексуалният Били и неспокойният дух Зоуи. Ролите им се преплитат с тези на съпрузи, деца, съседи, любовници, приятели…
Прекрасно представяне на „Плът и кръв” в Книголандия.
Малко шокиращ поне за мен беше иначе логичният завършек на романа. Така, както точката на живота е смъртта, така последните страници на книгата разказват за смъртта на почти всички от героите на книгата.
Всъщност може би това, което ме шокира, не беше представянето на смъртта като естествен, логичен завършек, срещу който не трябва да има съпротива или неразбиране. Шокира ме колко спокойно е представена забравата – когато едно поколение си отиде, когато и това след него си отиде, вече никой не помни първите.
Срещу дома ми в Плевен се строи нова сграда. Допреди няколко години там живееше симпатична наша роднина, след чиято смърт децата й събориха малката къщичка и започнаха новото строително начало. Техните деца помнят живелите в изчезналата къща баба и дядо, но техните деца няма да имат никаква представа какво е имало на това място. А тази къща е била важна, двама души са спестявали и са се трудили за нея. Когато си отидеш, вече нищо няма значение. Така разсъждаваше баща ми един ден, гледайки през прозореца.
Ето едно интервю с Майкъл Кънингам, което дава отговор на много от въпросите, започващи със „Защо…” и свързани персонално с автора.
За финал – песента, която слушах, пишейки настоящия текст. Мисля, че е подходящ фон на „Плът и кръв”.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Кулинарен уикенд

През последния уикенд опитах три нови рецепти и бързам да ги споделя, защото се получиха доста вкусни, а за сметка на това хич не са сложни. Ей ги на:

Хрупкави гофрети - благодарение на страхотната ми колежка Биляна 😊
В купа се разбиват 250 грама масло (аз лично използвах олио - 1 супена лъжица = 20 грама) с 250 грама захар. По съвет на гореспоменатата Биляна използвах кафява захар и се получава много по-дъхаво. Добавят се 4 яйца, 300 грама брашно и ванилия (аз набухах 2 пакетчета, нямам течна есенция). Резултатът е доста гъста смес с консистенцията на кексово тесто, която се пече в гофретник, а резултатът е уникално приятни, естествено сладки и дъхави на карамел гофрети. Консумират се чудесно и без добавки, защото са си сладички.  Нямам какво да добавя, освен че са супер добри.


Мъфини с кафе и канела - рецептата е от книжка за солени и сладки мъфини
320 грама брашно се смесват със супена лъжица бакпулвер, половин чаела лъжичка канела и една супена лъжица нескафе. Добавят се 80 грама захар…

Новина или лакомство

Ако ви се струва, че в тази реплика липсват пакостите, лъжете се.
Напоследък гледам сутрешни блокове. Превключвам между трите най-рейтингови телевизии докато си пия кафето, обувам си чорапите или си плескам крем по лицето. И потъвам във все по-дълбоки размисли кому е нужен този формат на поднасяне на информация. Тази сутрин, докато крачех бодро по софийските улици, по които -6 се усещаше като -11, ме осени прозрение – на всички, завихрени в омагьосания кръг на битието на „казал и рекъл“, а не на „изпълнил и постигнал“.
Сутрешните блокове, както и повечето телевизионни формати, не произвеждат новини, те популяризират мнения и коментари. Тях пък ги препечатват всички онлайн и печатни издания (доколкото са останали такива), но отново в рубриката „новини“. Така за новина се приема, че ген. Румен Радев е доказан надпартиен президент, че в следващия парламент ще влязат ГЕРБ, БСП, ДПС, Патриотичен фронт и както и да се казваше партията на Марешки, че хората са бедни, тъпи, нещастни, ограбени,…