27.4.11

Плът и кръв


2009
Майкъл Кънингам
Напоследък имам късмет с книгите и „Плът и кръв” беше черешката на тортата.
Ако си спомняте „Часовете” на Кънингам, то тази му книга е още по-добра, а предвид много по-големия обем, става дума за много повече удоволствие от четенето количествено и качествено.
Винаги ми е ставало малко смешно, когато съм срещала определението „семейна сага”, защото самото словосъчетание ми звучи като продължение на „Наследството на Гулденбургови” и други ретро реминисценции. Но „Плът и кръв” е точно семейна сага – такава, каквато винаги съм си я представяла. Даже с една идея надминаваща представите ми, защото Кънингам не се спира да разкрие тъмнината в най-светлите моменти на едно семейство, да издълбае, да изчовърка душите на героите си, сърцата им лъсват кървави, още туптящи в гърдите… стига с метафорите.
Книгата проследява историята на семейството на гръцкия емигрант Стасос. По време на цялото повествование така и не става ясно как и защо той е напуснал Гърция. Всъщност чудесно застъпен е моментът на отричането на произхода по различен начин при различните герои, започвайки от изтриване на емигрантското минало и стигайки до класически хипи изблици.
Романът проследява живота на семейство Стасос – отглеждането на децата, финансовите проблеми, просперитетът, разпадането на брака на родителите, връзките, които изграждат красивата и праволинейна Сюзан, хомосексуалният Били и неспокойният дух Зоуи. Ролите им се преплитат с тези на съпрузи, деца, съседи, любовници, приятели…
Прекрасно представяне на „Плът и кръв” в Книголандия.
Малко шокиращ поне за мен беше иначе логичният завършек на романа. Така, както точката на живота е смъртта, така последните страници на книгата разказват за смъртта на почти всички от героите на книгата.
Всъщност може би това, което ме шокира, не беше представянето на смъртта като естествен, логичен завършек, срещу който не трябва да има съпротива или неразбиране. Шокира ме колко спокойно е представена забравата – когато едно поколение си отиде, когато и това след него си отиде, вече никой не помни първите.
Срещу дома ми в Плевен се строи нова сграда. Допреди няколко години там живееше симпатична наша роднина, след чиято смърт децата й събориха малката къщичка и започнаха новото строително начало. Техните деца помнят живелите в изчезналата къща баба и дядо, но техните деца няма да имат никаква представа какво е имало на това място. А тази къща е била важна, двама души са спестявали и са се трудили за нея. Когато си отидеш, вече нищо няма значение. Така разсъждаваше баща ми един ден, гледайки през прозореца.
Ето едно интервю с Майкъл Кънингам, което дава отговор на много от въпросите, започващи със „Защо…” и свързани персонално с автора.
За финал – песента, която слушах, пишейки настоящия текст. Мисля, че е подходящ фон на „Плът и кръв”.

No comments: