Skip to main content

Плът и кръв


2009
Майкъл Кънингам
Напоследък имам късмет с книгите и „Плът и кръв” беше черешката на тортата.
Ако си спомняте „Часовете” на Кънингам, то тази му книга е още по-добра, а предвид много по-големия обем, става дума за много повече удоволствие от четенето количествено и качествено.
Винаги ми е ставало малко смешно, когато съм срещала определението „семейна сага”, защото самото словосъчетание ми звучи като продължение на „Наследството на Гулденбургови” и други ретро реминисценции. Но „Плът и кръв” е точно семейна сага – такава, каквато винаги съм си я представяла. Даже с една идея надминаваща представите ми, защото Кънингам не се спира да разкрие тъмнината в най-светлите моменти на едно семейство, да издълбае, да изчовърка душите на героите си, сърцата им лъсват кървави, още туптящи в гърдите… стига с метафорите.
Книгата проследява историята на семейството на гръцкия емигрант Стасос. По време на цялото повествование така и не става ясно как и защо той е напуснал Гърция. Всъщност чудесно застъпен е моментът на отричането на произхода по различен начин при различните герои, започвайки от изтриване на емигрантското минало и стигайки до класически хипи изблици.
Романът проследява живота на семейство Стасос – отглеждането на децата, финансовите проблеми, просперитетът, разпадането на брака на родителите, връзките, които изграждат красивата и праволинейна Сюзан, хомосексуалният Били и неспокойният дух Зоуи. Ролите им се преплитат с тези на съпрузи, деца, съседи, любовници, приятели…
Прекрасно представяне на „Плът и кръв” в Книголандия.
Малко шокиращ поне за мен беше иначе логичният завършек на романа. Така, както точката на живота е смъртта, така последните страници на книгата разказват за смъртта на почти всички от героите на книгата.
Всъщност може би това, което ме шокира, не беше представянето на смъртта като естествен, логичен завършек, срещу който не трябва да има съпротива или неразбиране. Шокира ме колко спокойно е представена забравата – когато едно поколение си отиде, когато и това след него си отиде, вече никой не помни първите.
Срещу дома ми в Плевен се строи нова сграда. Допреди няколко години там живееше симпатична наша роднина, след чиято смърт децата й събориха малката къщичка и започнаха новото строително начало. Техните деца помнят живелите в изчезналата къща баба и дядо, но техните деца няма да имат никаква представа какво е имало на това място. А тази къща е била важна, двама души са спестявали и са се трудили за нея. Когато си отидеш, вече нищо няма значение. Така разсъждаваше баща ми един ден, гледайки през прозореца.
Ето едно интервю с Майкъл Кънингам, което дава отговор на много от въпросите, започващи със „Защо…” и свързани персонално с автора.
За финал – песента, която слушах, пишейки настоящия текст. Мисля, че е подходящ фон на „Плът и кръв”.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…