Skip to main content

Плът и кръв


2009
Майкъл Кънингам
Напоследък имам късмет с книгите и „Плът и кръв” беше черешката на тортата.
Ако си спомняте „Часовете” на Кънингам, то тази му книга е още по-добра, а предвид много по-големия обем, става дума за много повече удоволствие от четенето количествено и качествено.
Винаги ми е ставало малко смешно, когато съм срещала определението „семейна сага”, защото самото словосъчетание ми звучи като продължение на „Наследството на Гулденбургови” и други ретро реминисценции. Но „Плът и кръв” е точно семейна сага – такава, каквато винаги съм си я представяла. Даже с една идея надминаваща представите ми, защото Кънингам не се спира да разкрие тъмнината в най-светлите моменти на едно семейство, да издълбае, да изчовърка душите на героите си, сърцата им лъсват кървави, още туптящи в гърдите… стига с метафорите.
Книгата проследява историята на семейството на гръцкия емигрант Стасос. По време на цялото повествование така и не става ясно как и защо той е напуснал Гърция. Всъщност чудесно застъпен е моментът на отричането на произхода по различен начин при различните герои, започвайки от изтриване на емигрантското минало и стигайки до класически хипи изблици.
Романът проследява живота на семейство Стасос – отглеждането на децата, финансовите проблеми, просперитетът, разпадането на брака на родителите, връзките, които изграждат красивата и праволинейна Сюзан, хомосексуалният Били и неспокойният дух Зоуи. Ролите им се преплитат с тези на съпрузи, деца, съседи, любовници, приятели…
Прекрасно представяне на „Плът и кръв” в Книголандия.
Малко шокиращ поне за мен беше иначе логичният завършек на романа. Така, както точката на живота е смъртта, така последните страници на книгата разказват за смъртта на почти всички от героите на книгата.
Всъщност може би това, което ме шокира, не беше представянето на смъртта като естествен, логичен завършек, срещу който не трябва да има съпротива или неразбиране. Шокира ме колко спокойно е представена забравата – когато едно поколение си отиде, когато и това след него си отиде, вече никой не помни първите.
Срещу дома ми в Плевен се строи нова сграда. Допреди няколко години там живееше симпатична наша роднина, след чиято смърт децата й събориха малката къщичка и започнаха новото строително начало. Техните деца помнят живелите в изчезналата къща баба и дядо, но техните деца няма да имат никаква представа какво е имало на това място. А тази къща е била важна, двама души са спестявали и са се трудили за нея. Когато си отидеш, вече нищо няма значение. Така разсъждаваше баща ми един ден, гледайки през прозореца.
Ето едно интервю с Майкъл Кънингам, което дава отговор на много от въпросите, започващи със „Защо…” и свързани персонално с автора.
За финал – песента, която слушах, пишейки настоящия текст. Мисля, че е подходящ фон на „Плът и кръв”.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…