Skip to main content

Гардеробът


2004
Пиер Буржад
За автора на български няма почти нищо, ако не броим леко странното представяне на издателство „Леге артис”, а именно:
„Буржад, Пиер Роден през 1927 г. в страната на баските, завършва право и става адвокат. Първите си крачки в писателското поприще той прави на 38-годишна възраст. Интересуват го теми: порокът, прекрачването на границите, еротиката, а също и смъртта. Не може да бъде класифициран към определен жанр. Има репутацията на автор с пиперлив език. Писал е криминални романи, еротични текстове, художествени текстове за алжирската война и геноцида над евреите. Публикува петдесетина книги (романи, новели, поезия, интервюта). Сборникът разкази "Безсмъртната" (Леге Артис, 2000) го нарежда в постбатайското течение. През 1983 г. почти получава Гонкур за "Змиите". Театралното му творчество (над 15 пиеси) отразява политическите и социални проблеми на нашето време:  войната в Испания, нацизма, Европа в търсене на своята идентичност или тоталитаризма чрез неизкоренимия свят на неговата администрация”.
Не знам какво означава „почти” да получиш „Гонкур”. „Страната на баските” и „постбатайско течение” оставям без коментар. Първото, посредством Уикипедия, локализирах като Южна Франция. Второто все още е непознат термин за мен.
А всъщност „Гардеробът” е блестяща политическа повест, стигаща до тази крайност в открояването на разликите между тоталитарния Изток и демократичния Запад, при която съществени разлики няма. В нея се разказва историята на източногерманеца Фокер, който избягва в Западна Германия, като преди това изяжда завещания от баба му любим гардероб. А на Запад го очакват медиите, пропагандата, славата, парите, демокрацията, правото на избор и още куп открития за свободния живот. „Тук човекът се превърна в нищо за десет минути” – това заключение прави Фокер, когато първото нещо, на което става свидетел на „Западна” територия, е брутална катастрофа. И си припомня, че на изток поне труповете по Стената гният около година. А на финала се прокрадва изводът „Кой знае какво би намерил човек, ако върви безкрайно през Запада? Изтока, може би?”
Смисълът на дългата стотина страници повест се заключва в поместения на задната корица цитат на Ноам Чомски „За демокрацията пропагандата е онова, което е насилието за диктатурата”.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…