Skip to main content

Мъките на един американец

2009
Сири Хуствет

„В живота ни няма вече видения.
В сънищата ни –
няма живот.”
(из „Тристишия” на Борис Христов)

„Мъките на един американец” е една от най-приятните и същевременно с това дълбоки книги, които съм чела напоследък. Първоначално силно ме заинтригува фактът, че разказът тече от името на мъж, а писателят е жена. Очаквах провал в това направление, но такъв няма. Дори сексуалността, която не е твърде много и в никакъв случай вулгарно застъпена в книгата, е много на място, много истинска, човешка, обикновена и може би заради това тъжна, без изход и без отговор. Като самата книга. Като живота.
А иначе от задната корица на книгата става ясно, че това е четвъртият от общо пет романа на Сири Хуствет и вторият, преведен на български (след „Какво оличах”). Хуствет е спътницата в живота на Пол Остър, автор на разкази и поезия, със скандинавски произход и с нарастваща популярност в САЩ.
„Мъките на един американец” стартира със заравянето на брат и сестра на средна възраст във вещите и дневниците на току-що починалия им баща. През изтичащата пред погледа на читателя година до края на романа не се случва нищо кой знае колко разтърсващо или необикновено. Вероятно защото тази година е време на натрупване на информация, размисли, равносметки. Разтърсващите събития са в миналото, текстът представя преживяването им или поне опитите за справяне със смъртта на бащата, с неизвестностите на миналото, с терора и най-вече със самотата. Мантрата на главния герой „Колко съм самотен”, която той установява, че несъзнателно повтаря все по-често, неусетно се вселява и в читателя. Колко самотен може да бъде човек в своето семейство, в своя град, в своя живот? И как в това може да няма никаква драма.

Две стихотворения на Салваторе Куазимодо се въртяха в съзнанието ми през цялото време, докато четях романа:
„Човек е сам върху сърцето на земята,
пронизан от едничък слънчев лъч:
И ненадейно пада вечерта”

„У мен се спуска вечер:
залязващи води обливат
ръцете ми тревисти.
Криле отпуснати трептят
в мъждивото небе: сърцето бяга
и аз съм пръст безплодна.
А дните са развалини”.

Един кратък откъс от романа, показателен за темперамента и характерния стил на протичане на мисълта на главния герой:
„В деня, когато двамата с Инга се залавяме за работа, времето отвън е неприятно. През огромния прозорец виждам тънък снежен пласт под едно небе с цвят на стомана. Усещам застаналата зад гърба ми Инга и долавям нейното дишане. Майка ни, Марит, спи, а племенницата ми, Соня, се е свила някъде из къщата с книга в ръка. Издърпвам чекмедже от кантонерката и внезапно съм завладян от представата, че се готвим да изтръскаме едно човешко съзнание, да разчленим цял човешки живот и без всякакво предупреждение в моето въображение се пръква образът на труп, който съм разрязал като студент в медицинския факултет – неговият гръден кош зее отворен върху масата за дисекция. Колегaтa ми Роджър Абът го е нарекъл Туидълдъм, Дъм-дъм или просто Дъм. „Ерик, бутни малко от вътрешностите на Дъм. Това се казва хипертрофия.“ За миг си представям спихнатия вътре в него бял дроб на баща ми, а сетне си спомням как ръката му силно стисна моята, преди да напусна болничната стаичка – там за последен път го видях жив. Изпитвам облекчение при мисълта, че е кремиран”.

Интересна статия за Сири Хуствет в Гардиън.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…