Skip to main content

Мъките на един американец

2009
Сири Хуствет

„В живота ни няма вече видения.
В сънищата ни –
няма живот.”
(из „Тристишия” на Борис Христов)

„Мъките на един американец” е една от най-приятните и същевременно с това дълбоки книги, които съм чела напоследък. Първоначално силно ме заинтригува фактът, че разказът тече от името на мъж, а писателят е жена. Очаквах провал в това направление, но такъв няма. Дори сексуалността, която не е твърде много и в никакъв случай вулгарно застъпена в книгата, е много на място, много истинска, човешка, обикновена и може би заради това тъжна, без изход и без отговор. Като самата книга. Като живота.
А иначе от задната корица на книгата става ясно, че това е четвъртият от общо пет романа на Сири Хуствет и вторият, преведен на български (след „Какво оличах”). Хуствет е спътницата в живота на Пол Остър, автор на разкази и поезия, със скандинавски произход и с нарастваща популярност в САЩ.
„Мъките на един американец” стартира със заравянето на брат и сестра на средна възраст във вещите и дневниците на току-що починалия им баща. През изтичащата пред погледа на читателя година до края на романа не се случва нищо кой знае колко разтърсващо или необикновено. Вероятно защото тази година е време на натрупване на информация, размисли, равносметки. Разтърсващите събития са в миналото, текстът представя преживяването им или поне опитите за справяне със смъртта на бащата, с неизвестностите на миналото, с терора и най-вече със самотата. Мантрата на главния герой „Колко съм самотен”, която той установява, че несъзнателно повтаря все по-често, неусетно се вселява и в читателя. Колко самотен може да бъде човек в своето семейство, в своя град, в своя живот? И как в това може да няма никаква драма.

Две стихотворения на Салваторе Куазимодо се въртяха в съзнанието ми през цялото време, докато четях романа:
„Човек е сам върху сърцето на земята,
пронизан от едничък слънчев лъч:
И ненадейно пада вечерта”

„У мен се спуска вечер:
залязващи води обливат
ръцете ми тревисти.
Криле отпуснати трептят
в мъждивото небе: сърцето бяга
и аз съм пръст безплодна.
А дните са развалини”.

Един кратък откъс от романа, показателен за темперамента и характерния стил на протичане на мисълта на главния герой:
„В деня, когато двамата с Инга се залавяме за работа, времето отвън е неприятно. През огромния прозорец виждам тънък снежен пласт под едно небе с цвят на стомана. Усещам застаналата зад гърба ми Инга и долавям нейното дишане. Майка ни, Марит, спи, а племенницата ми, Соня, се е свила някъде из къщата с книга в ръка. Издърпвам чекмедже от кантонерката и внезапно съм завладян от представата, че се готвим да изтръскаме едно човешко съзнание, да разчленим цял човешки живот и без всякакво предупреждение в моето въображение се пръква образът на труп, който съм разрязал като студент в медицинския факултет – неговият гръден кош зее отворен върху масата за дисекция. Колегaтa ми Роджър Абът го е нарекъл Туидълдъм, Дъм-дъм или просто Дъм. „Ерик, бутни малко от вътрешностите на Дъм. Това се казва хипертрофия.“ За миг си представям спихнатия вътре в него бял дроб на баща ми, а сетне си спомням как ръката му силно стисна моята, преди да напусна болничната стаичка – там за последен път го видях жив. Изпитвам облекчение при мисълта, че е кремиран”.

Интересна статия за Сири Хуствет в Гардиън.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…