2009
Сири Хуствет
„В живота ни няма вече видения.
В сънищата ни –
няма живот.”
(из „Тристишия” на Борис Христов)
„Мъките на един американец” е една от най-приятните и същевременно с това дълбоки книги, които съм чела напоследък. Първоначално силно ме заинтригува фактът, че разказът тече от името на мъж, а писателят е жена. Очаквах провал в това направление, но такъв няма. Дори сексуалността, която не е твърде много и в никакъв случай вулгарно застъпена в книгата, е много на място, много истинска, човешка, обикновена и може би заради това тъжна, без изход и без отговор. Като самата книга. Като живота.
А иначе от задната корица на книгата става ясно, че това е четвъртият от общо пет романа на Сири Хуствет и вторият, преведен на български (след „Какво оличах”). Хуствет е спътницата в живота на Пол Остър, автор на разкази и поезия, със скандинавски произход и с нарастваща популярност в САЩ.
„Мъките на един американец” стартира със заравянето на брат и сестра на средна възраст във вещите и дневниците на току-що починалия им баща. През изтичащата пред погледа на читателя година до края на романа не се случва нищо кой знае колко разтърсващо или необикновено. Вероятно защото тази година е време на натрупване на информация, размисли, равносметки. Разтърсващите събития са в миналото, текстът представя преживяването им или поне опитите за справяне със смъртта на бащата, с неизвестностите на миналото, с терора и най-вече със самотата. Мантрата на главния герой „Колко съм самотен”, която той установява, че несъзнателно повтаря все по-често, неусетно се вселява и в читателя. Колко самотен може да бъде човек в своето семейство, в своя град, в своя живот? И как в това може да няма никаква драма.
Две стихотворения на Салваторе Куазимодо се въртяха в съзнанието ми през цялото време, докато четях романа:
„Човек е сам върху сърцето на земята,
пронизан от едничък слънчев лъч:
И ненадейно пада вечерта”
„У мен се спуска вечер:
залязващи води обливат
ръцете ми тревисти.
Криле отпуснати трептят
в мъждивото небе: сърцето бяга
и аз съм пръст безплодна.
А дните са развалини”.
Един кратък откъс от романа, показателен за темперамента и характерния стил на протичане на мисълта на главния герой:
„В деня, когато двамата с Инга се залавяме за работа, времето отвън е неприятно. През огромния прозорец виждам тънък снежен пласт под едно небе с цвят на стомана. Усещам застаналата зад гърба ми Инга и долавям нейното дишане. Майка ни, Марит, спи, а племенницата ми, Соня, се е свила някъде из къщата с книга в ръка. Издърпвам чекмедже от кантонерката и внезапно съм завладян от представата, че се готвим да изтръскаме едно човешко съзнание, да разчленим цял човешки живот и без всякакво предупреждение в моето въображение се пръква образът на труп, който съм разрязал като студент в медицинския факултет – неговият гръден кош зее отворен върху масата за дисекция. Колегaтa ми Роджър Абът го е нарекъл Туидълдъм, Дъм-дъм или просто Дъм. „Ерик, бутни малко от вътрешностите на Дъм. Това се казва хипертрофия.“ За миг си представям спихнатия вътре в него бял дроб на баща ми, а сетне си спомням как ръката му силно стисна моята, преди да напусна болничната стаичка – там за последен път го видях жив. Изпитвам облекчение при мисълта, че е кремиран”.
Интересна статия за Сири Хуствет в Гардиън.