Skip to main content

Кажи „да”

2010
Елизабет Гилбърт
Малко след като прочетох "Яж, моли се и обичай" на Елизабет Гилбърт, от която бях очарована, ми попадна "Кажи „да” – нещо като продължение, но не съвсем.
Действително историята продължава от там, където е останала Гилбърт в края на най-популярната си книга – тя и Фелипе (по-известен като Хавиер Бардем, разбира се), осъществяващи мисията „трансгранична любов”. Намесата на американските гранични власти обаче измисля най-подходящото изпитание за всяка двойка, а именно – брак или нищо. Следват десетки страници представяне на вътрешната борба на Гилбърт „за” и „против” брака, подкрепена със сериозни, почти научни, разработки по темата брака и ролята на жената в него. Те варират от юридическата до антропологичната област. И ако сте от читателите, които просто искат да разберат има ли „да” на финала, ще трябва първо да разберете как, защо и кога са си казвали и си казват „да” предимно в западните, но и някои екзотични азиатски общества. От тази гледна точка книгата е интересна, а за някои може да бъде полезна, особено ако им се налага да подготвят научна разработка на тема „брак”.
В резюме: абсолютно актуален прочит на емата брак от изключително женски ракурс. Първо, защото са малко жените, които знаят какво искат и са склонни да вземат важно решение бързо и без излишен драматизъм. Второ, защото на всички е пределно ясно, че в последно време бракът като институция губи престижа си. В тази връзка смела и модерна е една от идейните нишки на „Кажи „да”, която пледира за възстановяване значимостта и ролята на брака посредством свободно допускане на еднополови двойки в лоното му.
Хубав акцент от книгата извежда Аз чета
Елизабет Гилбърт е сред любимите ми TEDx-ци - представянето й е интересен нов прочит на креативността, ролята на твореца и отговорностите му без драматизъм. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…