Skip to main content

Всички на носа на гемията

2009
Деян Енев
По заявка на Imelda Markoff
Казват, че писането в къси жанрове и в частност разкази е особено предизвикателство за всеки писател, тъй като в ограничен обем ти се налага да изградиш нещо завършено. Вероятно за мечтаещите да пишат изглежда точно обратното – на пръв поглед многотомникът е еманация на къртовския труд. Как обаче в 3 страници (например) да разкажеш една жива история, да изпълниш героите й с кръв и да изградиш сюжет? Аз продължавам да търся отговорите на тези въпроси, но въпросът е за Деян Енев.
По молба на г-ца Imelda Markoff си избрах негова книга в първата изпречила ми се книжарница, за да й напиша справедливо ли е той да е така непознат в България за сметка на популярността му на Острова, както твърдят тамошните вестници.
Не мога да твърдя каква е популярността му тук, но със сигурност се е повишила, след като през 2008 г. разказът му „Заложна къща” се падна на изпита по литература за кандидатстване в гимназия. Все пак фактите говорят, че Енев е сред популярните и харесвани съвременни български автори. Има издадени шест сборника с разкази: „Четиво за нощен влак" (1987), „Конско евангелие" (1992), „Ловец на хора" (1994), „Клането на петела" (1997), „Ези-тура", (2000) и „Господи, помилуй" (2004). „Ловец на хора" е преведен в Норвегия и е с Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев". „Ези-тура" печели Годишната награда на Съюза на българските писатели за белетристика и Националната награда „Хр. Г. Данов" за художествена проза за 2000 г. „Господи, помилуй" получава наградата „Хеликон" за най-добра проза през 2004 г.
Избрах „Всички на носа на гемията”, защото е сборник с избрани творби – 60 от около 600 или 1/10. И тъй като за социолозите представителната извадка на българското население (7 000 000) е около 1000 души или около 0.02%, то смятам, че 1/10 или 10% от творчеството на един автор могат да дадат ясна представа за целостта.
Енев пише много увлекателно. Отдавна не бях чела в градския транспорт. По един разказ във всяка посока. Даже се изкушавах да започна нов преди слизане, но реших да не е „преяждам”. А текстовете му са точно от онзи любим мой тип – с омайващи думи, сладки или горчиви, но сочни, усещаш им вкуса, мириса, щеш не щеш, както те омайва топлината в кръчмата, миризмата на чесън ти отпушва синусите, а парата от застоял алкохол и цигарен дим ти сбръчква носа. Но това е само ако си чувствителен.
Настоящото резюме е предизвикано от издаването в чужбина на сборника Circus Bulgaria, за който действително срещнах добри отзиви, направо ми стана гордо, мило, родно и т.н. Хубаво е България да е поне мъничко известна и с литературата си, не само с евтиния си туризъм.
Деян Енев участва в проекта Public Republic и всъщност много от разказите му са лесно откриваеми в мрежата. И тъй като това четене „по поръчка” беше провокирано от статия в Капитал, според която българите не си падат по купуването на книги или ако го правят, те са вдъхновени от случващото се на телевизионния екран, то може би е добре, че в разрез с авторски права може да се чете и в интернет – така словото има шанс да стигне до повече умове. А какво ще последва от тази среща, трудно би могло да се прогнозира. Но напоследък не съм оптимист.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…