Skip to main content

Момчето с раираната пижама

2009
Джон Бойн
Позволявам си да използвам представянето на Хеликон, за да не затъна в емоциите, които ме завладяват в момента, в който си припомня книгата на Бойн: „Една простичко написана, но разтърсваща история, в която няма жестокости, няма насилие, войната се подразбира, без да е описана, и именно защото всичко е само загатнато, толкова по-силни са нейните внушения. Книга, която не се забравя, а остава дълго за занимава ума с въпросите за невинността и приятелството, както и за злото, пред което често се изправяме неподготвени”. Подозирам, че дори и с тази „официална” анотация представянето на тази книга не успя да прозвучи по-не-емоционално. Тя самата бушува от емоции, по детски едновременно силни, но само загатнати, необременени от тежестта на възрастта. Действително невероятен разказ, звучащ съвсем по детски и съвсем по детски пречупващ реалността през призма, която отнема част от тъмните краски, но въпреки това оставя валидни най-значимите въпроси, сред които „…кой решава кой да носи раирани пижами и кой да носи униформи?”
За мен е естествено за приемам книгата предубедено със симпатии. Темата за Холокоста ми е особено близка и в литературен, и в научен план вече 10 години. Така че не бих препоръчала романа на никой с обратното предубеждение – за световни заговори и прочие теории. Но текстът е ценен за всеки, който се вълнува от въпроси като справедливост, равноправие, съпричастност и, разбира се, обич въпреки всичко.
Малко съм си ядосана, че дори не съм разбрала за посещението на Джон Бойн през изминалото лято в България по повод честването на Блумсдейл. Не че съм любител на подобен тип срещи с писатели, но би ми било любопитно да видя на живо човек, превъплътил се така добре в 8-годишно момче през последните месеци от Втората световна война.
През лятото на 2008 г. е световната премиера на едноименния филм по книгата на Бойн, който е много добре представен от Джули. Не знам дали бих издържала да гледам двучасова концентрация на текст, от който сърцето ми се свиваше почти болезнено през цялото четене. Много силна книга, която напомня, че има събития, които не бива да се забравят. Просто за да не се повтарят.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Кулинарен уикенд

През последния уикенд опитах три нови рецепти и бързам да ги споделя, защото се получиха доста вкусни, а за сметка на това хич не са сложни. Ей ги на:

Хрупкави гофрети - благодарение на страхотната ми колежка Биляна 😊
В купа се разбиват 250 грама масло (аз лично използвах олио - 1 супена лъжица = 20 грама) с 250 грама захар. По съвет на гореспоменатата Биляна използвах кафява захар и се получава много по-дъхаво. Добавят се 4 яйца, 300 грама брашно и ванилия (аз набухах 2 пакетчета, нямам течна есенция). Резултатът е доста гъста смес с консистенцията на кексово тесто, която се пече в гофретник, а резултатът е уникално приятни, естествено сладки и дъхави на карамел гофрети. Консумират се чудесно и без добавки, защото са си сладички.  Нямам какво да добавя, освен че са супер добри.


Мъфини с кафе и канела - рецептата е от книжка за солени и сладки мъфини
320 грама брашно се смесват със супена лъжица бакпулвер, половин чаела лъжичка канела и една супена лъжица нескафе. Добавят се 80 грама захар…

Новина или лакомство

Ако ви се струва, че в тази реплика липсват пакостите, лъжете се.
Напоследък гледам сутрешни блокове. Превключвам между трите най-рейтингови телевизии докато си пия кафето, обувам си чорапите или си плескам крем по лицето. И потъвам във все по-дълбоки размисли кому е нужен този формат на поднасяне на информация. Тази сутрин, докато крачех бодро по софийските улици, по които -6 се усещаше като -11, ме осени прозрение – на всички, завихрени в омагьосания кръг на битието на „казал и рекъл“, а не на „изпълнил и постигнал“.
Сутрешните блокове, както и повечето телевизионни формати, не произвеждат новини, те популяризират мнения и коментари. Тях пък ги препечатват всички онлайн и печатни издания (доколкото са останали такива), но отново в рубриката „новини“. Така за новина се приема, че ген. Румен Радев е доказан надпартиен президент, че в следващия парламент ще влязат ГЕРБ, БСП, ДПС, Патриотичен фронт и както и да се казваше партията на Марешки, че хората са бедни, тъпи, нещастни, ограбени,…