Skip to main content

Парфюмът

2010
Историята на един убиец на Патрик Зюскинд
По превърнал се в традиция модел книгата беше след филма, който пък ме провокира да я прочета. Гледах го още през 2007 г., доколкото си спомням и съвсем очаквано ми хареса много. Очаквано, защото отзивите на всички около мен, на чието мнение държа, се изказаха невероятно позитивно. Такова беше очакването ми и за книгата, но то не просто се потвърди. Това е една от най-добрите книги, които изобщо съм чела напоследък и, естествено, текстът се оказа много по-вдъхновяващ и въздействащ ми от лентата
Въпреки че филмът повтаря сюжета на романа, смятам за най-завладяваща негова част, която не намира място при заснемането. И това е напълно нормално, защото трябва да си наистина луд гений, за да пресъздадещ достатъчно ефектно отшелничеството на един бъдещ убиец в пещера, да го заснемеш толкова силно, колкото го е написал Зюскинд. А тези страници, на които 7-те години на Грьонуи, видян като творец на своя свят, почти като библейски творец на нова реалност, са невероятно завладяващи. Но Грьонуи е създател не само на света, начинът, по който той създава себе си в различните му роли само чрез аромат е дълбока провокация за размишления като това: ако човек е лишен от някое от сетивата си, то той е неспособен на пълноценно съществуване. Но ако е лишен от почти всичко човешко и притежава само едно сетиво, усилено многократно, тогава той човек ли е или действително е бог, пък бил той и жестоко божество?
Понякога, когато чета книги, прескачам отделни редове, когато бързам да разбера какво ще се случи, какво е написано. С тази книга нямах сили да пропусна нито дума, така майсторски е подбрано всичко, че почти усещах дъха на всеки един аромат върху небцето си.
Формулата на убийствата е съвършена, изпълнението – виртуозно. И на убийствата, и на текста. Чудовището е описано по чудовищно добър начин. А финалът е съвършена еманация на абсолютната любов. Абсолютен шедьовър.
Когато чета подобни текстове, ме е срам да пиша.
П.П. Адмирации за чудесния превод!

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…