Skip to main content

Парфюмът

2010
Историята на един убиец на Патрик Зюскинд
По превърнал се в традиция модел книгата беше след филма, който пък ме провокира да я прочета. Гледах го още през 2007 г., доколкото си спомням и съвсем очаквано ми хареса много. Очаквано, защото отзивите на всички около мен, на чието мнение държа, се изказаха невероятно позитивно. Такова беше очакването ми и за книгата, но то не просто се потвърди. Това е една от най-добрите книги, които изобщо съм чела напоследък и, естествено, текстът се оказа много по-вдъхновяващ и въздействащ ми от лентата
Въпреки че филмът повтаря сюжета на романа, смятам за най-завладяваща негова част, която не намира място при заснемането. И това е напълно нормално, защото трябва да си наистина луд гений, за да пресъздадещ достатъчно ефектно отшелничеството на един бъдещ убиец в пещера, да го заснемеш толкова силно, колкото го е написал Зюскинд. А тези страници, на които 7-те години на Грьонуи, видян като творец на своя свят, почти като библейски творец на нова реалност, са невероятно завладяващи. Но Грьонуи е създател не само на света, начинът, по който той създава себе си в различните му роли само чрез аромат е дълбока провокация за размишления като това: ако човек е лишен от някое от сетивата си, то той е неспособен на пълноценно съществуване. Но ако е лишен от почти всичко човешко и притежава само едно сетиво, усилено многократно, тогава той човек ли е или действително е бог, пък бил той и жестоко божество?
Понякога, когато чета книги, прескачам отделни редове, когато бързам да разбера какво ще се случи, какво е написано. С тази книга нямах сили да пропусна нито дума, така майсторски е подбрано всичко, че почти усещах дъха на всеки един аромат върху небцето си.
Формулата на убийствата е съвършена, изпълнението – виртуозно. И на убийствата, и на текста. Чудовището е описано по чудовищно добър начин. А финалът е съвършена еманация на абсолютната любов. Абсолютен шедьовър.
Когато чета подобни текстове, ме е срам да пиша.
П.П. Адмирации за чудесния превод!

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…