Skip to main content

Историкът

2006
Елизабет Костова

Дойде времето и аз да прочета тази книга, за която се изписа толкова много преди няколко години в българската преса. И тъй като чета българска преса всекидневно от има няма 7 години, мисля, че коректно си спомням, че много повече се писа за „българската снаха” Елизабет Костова, отколкото за литературните достойнства на романа, много повече се бихме в гърдите как световен бестселър разказва (и) за България, отколкото да се отбележи коректно за коя България се разказва и как.
Но действително Елизабет Костова е „българска снаха”, т.е. омъжена е за българин и ако не друго, този факт поне увеличи популярността и вероятно вдигна продажбите на романа й в България. А книгата е доста увлекателна, особено ако сте си взели „отпуска” от специализирана литература и имате ограничено време (например лятната отпуска) за четене на художествени романи.
Освен опитът за задълбочено представяне на християнска и балканска история, както и на местни и световни митове и легенди, книгата е ценна с външния поглед на представител на западното общество над комунистическото общество. Защото действието се развива на Балканите преди и след падането на Желязната завеса и въпреки че един от двамата главни герои е унгарка, т.е. принадлежи на същия обществен строй, гледната точка е на капиталистическия враг.
Описанията на фолклор, природа и местни вярвания са написани по ненатоварващ начин, даже ми станаха любопитни като бъдеща дестинация за пътуване места както в България, така и в съседните държави. Лично за мен повече от необходимото ми дойдоха разказите и преразказите на старинни ръкописи, но все пак това е формулата, чрез която романът оставя усещането за достоверност, въпреки яснотата, че е художествена измислица. А пътуването ми само седмица след дочитането на книгата до Рилския манастир в най-мрачното и студено време за края на лятото ме накара да се почувствам като част от романа. Е, не като истински историк, но поне като любител.


Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…