Skip to main content

Историкът

2006
Елизабет Костова

Дойде времето и аз да прочета тази книга, за която се изписа толкова много преди няколко години в българската преса. И тъй като чета българска преса всекидневно от има няма 7 години, мисля, че коректно си спомням, че много повече се писа за „българската снаха” Елизабет Костова, отколкото за литературните достойнства на романа, много повече се бихме в гърдите как световен бестселър разказва (и) за България, отколкото да се отбележи коректно за коя България се разказва и как.
Но действително Елизабет Костова е „българска снаха”, т.е. омъжена е за българин и ако не друго, този факт поне увеличи популярността и вероятно вдигна продажбите на романа й в България. А книгата е доста увлекателна, особено ако сте си взели „отпуска” от специализирана литература и имате ограничено време (например лятната отпуска) за четене на художествени романи.
Освен опитът за задълбочено представяне на християнска и балканска история, както и на местни и световни митове и легенди, книгата е ценна с външния поглед на представител на западното общество над комунистическото общество. Защото действието се развива на Балканите преди и след падането на Желязната завеса и въпреки че един от двамата главни герои е унгарка, т.е. принадлежи на същия обществен строй, гледната точка е на капиталистическия враг.
Описанията на фолклор, природа и местни вярвания са написани по ненатоварващ начин, даже ми станаха любопитни като бъдеща дестинация за пътуване места както в България, така и в съседните държави. Лично за мен повече от необходимото ми дойдоха разказите и преразказите на старинни ръкописи, но все пак това е формулата, чрез която романът оставя усещането за достоверност, въпреки яснотата, че е художествена измислица. А пътуването ми само седмица след дочитането на книгата до Рилския манастир в най-мрачното и студено време за края на лятото ме накара да се почувствам като част от романа. Е, не като истински историк, но поне като любител.


Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…