Skip to main content

Историкът

2006
Елизабет Костова

Дойде времето и аз да прочета тази книга, за която се изписа толкова много преди няколко години в българската преса. И тъй като чета българска преса всекидневно от има няма 7 години, мисля, че коректно си спомням, че много повече се писа за „българската снаха” Елизабет Костова, отколкото за литературните достойнства на романа, много повече се бихме в гърдите как световен бестселър разказва (и) за България, отколкото да се отбележи коректно за коя България се разказва и как.
Но действително Елизабет Костова е „българска снаха”, т.е. омъжена е за българин и ако не друго, този факт поне увеличи популярността и вероятно вдигна продажбите на романа й в България. А книгата е доста увлекателна, особено ако сте си взели „отпуска” от специализирана литература и имате ограничено време (например лятната отпуска) за четене на художествени романи.
Освен опитът за задълбочено представяне на християнска и балканска история, както и на местни и световни митове и легенди, книгата е ценна с външния поглед на представител на западното общество над комунистическото общество. Защото действието се развива на Балканите преди и след падането на Желязната завеса и въпреки че един от двамата главни герои е унгарка, т.е. принадлежи на същия обществен строй, гледната точка е на капиталистическия враг.
Описанията на фолклор, природа и местни вярвания са написани по ненатоварващ начин, даже ми станаха любопитни като бъдеща дестинация за пътуване места както в България, така и в съседните държави. Лично за мен повече от необходимото ми дойдоха разказите и преразказите на старинни ръкописи, но все пак това е формулата, чрез която романът оставя усещането за достоверност, въпреки яснотата, че е художествена измислица. А пътуването ми само седмица след дочитането на книгата до Рилския манастир в най-мрачното и студено време за края на лятото ме накара да се почувствам като част от романа. Е, не като истински историк, но поне като любител.


Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Кулинарен уикенд

През последния уикенд опитах три нови рецепти и бързам да ги споделя, защото се получиха доста вкусни, а за сметка на това хич не са сложни. Ей ги на:

Хрупкави гофрети - благодарение на страхотната ми колежка Биляна 😊
В купа се разбиват 250 грама масло (аз лично използвах олио - 1 супена лъжица = 20 грама) с 250 грама захар. По съвет на гореспоменатата Биляна използвах кафява захар и се получава много по-дъхаво. Добавят се 4 яйца, 300 грама брашно и ванилия (аз набухах 2 пакетчета, нямам течна есенция). Резултатът е доста гъста смес с консистенцията на кексово тесто, която се пече в гофретник, а резултатът е уникално приятни, естествено сладки и дъхави на карамел гофрети. Консумират се чудесно и без добавки, защото са си сладички.  Нямам какво да добавя, освен че са супер добри.


Мъфини с кафе и канела - рецептата е от книжка за солени и сладки мъфини
320 грама брашно се смесват със супена лъжица бакпулвер, половин чаела лъжичка канела и една супена лъжица нескафе. Добавят се 80 грама захар…

Новина или лакомство

Ако ви се струва, че в тази реплика липсват пакостите, лъжете се.
Напоследък гледам сутрешни блокове. Превключвам между трите най-рейтингови телевизии докато си пия кафето, обувам си чорапите или си плескам крем по лицето. И потъвам във все по-дълбоки размисли кому е нужен този формат на поднасяне на информация. Тази сутрин, докато крачех бодро по софийските улици, по които -6 се усещаше като -11, ме осени прозрение – на всички, завихрени в омагьосания кръг на битието на „казал и рекъл“, а не на „изпълнил и постигнал“.
Сутрешните блокове, както и повечето телевизионни формати, не произвеждат новини, те популяризират мнения и коментари. Тях пък ги препечатват всички онлайн и печатни издания (доколкото са останали такива), но отново в рубриката „новини“. Така за новина се приема, че ген. Румен Радев е доказан надпартиен президент, че в следващия парламент ще влязат ГЕРБ, БСП, ДПС, Патриотичен фронт и както и да се казваше партията на Марешки, че хората са бедни, тъпи, нещастни, ограбени,…