Skip to main content

Истории оттук-оттам


2007
Джоан Харис

Джоан Харис вероятно е най-известна в България с романа си „Шоколод”, филмиран с участието на Джони Деп и Жулиет Бинош (доколкото си спомням). Действително хубав филм, но като истински книгоман и в този случай предпочетох хартията. Интересното, което разбрах за Харис, търсейки информация за този пост, е че през 2007 г. се е включила в литературния виртуален проект theneverendingstory.co.uk. Идеята на проекта е известни автори да публикуват началото на свои творби, които да бъдат дописвани от читателите в мрежата. През 2007 г. Джоан Харис публикува първата глава на роман със заглавие „Горски пожар”, след което прикани всички желаещи да се включат в продължението му. „Много хора пишат добре в интернет и заслужават внимание. Този проект дава възможност на хората да разберат какви са реакциите към текстовете им, но най-вече да изпитат удоволствието от писането”, коментира Харис пред „Индипендънт.”
А иначе „Истории оттук-оттам” според официалната анотация включва 22 разказа за „градски вещици, предизвикателни стари дами, застаряващи чудовища, спечелили от лотарията самоубийци, върколаци, жени делфини и производители на еротично бельо: в тези двайсет и два разказа”. Наистина това е изненада за читателя, свикнал с романите на Харис. Но разказите са увлекателни, четат се бързо – вечер по един преди лягане за цветни сънища. Най-интересното е, че те са невероятно различни като тематика – бях много впечатлена от историите за възрастните дами, за старческите домове, някои от текстовете откровено ми доскучаха, но във всички от тях се усеща уханието на шоколад.
И да се върна на филмите и книгите. Последователността при мен – гледах „Шоколад”, а след това прочетох „Бонбонени обувки” и „Шоколад”. И някъде там за пореден път се убедих, разбрах защо предпочитам четенето пред гледането. Дълбоко препоръчвам „Бонбонени обувки”. Опитът ми показва, че книгата трудно се възприема от масовия читател, трябва да си любител на книгите пъзели, например Милорад Павич да не е предизвикателство за теб, за да успееш да разплетеш трите паралелни мисловни линии, заплитащи общ сюжет.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…