Skip to main content

В лош час

1979 г.
Габриел Гарсия Маркес
Все така продължавам да страдам вътрешно, че славата на България на „пиратска” държава доведе до това световно известни автори като Маркес да забранят издаването на творбите си у нас. Така последното издавано негово произведение у нас е „За любовта и други демони” в края на 90-те години. А е факт, че бял свят видяха и други негови книги, които отлежават на рафта ми в английски вариант и чакат да ме завладее някакво особено мазохистично литературното настроение. Не обичам да чета на чужд език.
И все пак „В лош час”, определен в краткото предисловие на българското издание от 1979 г. от автора като роман, е поредното прекрасно четиво от Маркес. Признавам, не мога да пиша обективно за неговите книги. Извън любовта към семейството ми, той е най-дълго просъществувалата ми обич.
„В лош час” донякъде напомня на „Хроника на една предизвестена смърт” с динамичното изтичане на времето, съществуващо на фона на пропилото всяка фибра Маркесово безвремие. Не знам как ще възприема книгата след 10 години, но сега ме плени идеята за силата на словото, представена по един колоритен начин – чрез разпространяването на всеизвестни срамни истории, които обаче, сякаш поради превръщането им в публични, придобиват силата да променят реалността. Подобно на началното слово, благодарение на което е и светлина, и мрак.
Любим ми стана моментът, в който кметът на селото, свалящ от стената на бръснарницата надписа „Забранено да се говори за политика”, казва „Тук единствено правителството има право да забранява нещо. Живеем при демокрация”.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…