Габриел Гарсия Маркес
Все така продължавам да страдам вътрешно, че славата на България на „пиратска” държава доведе до това световно известни автори като Маркес да забранят издаването на творбите си у нас. Така последното издавано негово произведение у нас е „За любовта и други демони” в края на 90-те години. А е факт, че бял свят видяха и други негови книги, които отлежават на рафта ми в английски вариант и чакат да ме завладее някакво особено мазохистично литературното настроение. Не обичам да чета на чужд език.
И все пак „В лош час”, определен в краткото предисловие на българското издание от 1979 г. от автора като роман, е поредното прекрасно четиво от Маркес. Признавам, не мога да пиша обективно за неговите книги. Извън любовта към семейството ми, той е най-дълго просъществувалата ми обич.
„В лош час” донякъде напомня на „Хроника на една предизвестена смърт” с динамичното изтичане на времето, съществуващо на фона на пропилото всяка фибра Маркесово безвремие. Не знам как ще възприема книгата след 10 години, но сега ме плени идеята за силата на словото, представена по един колоритен начин – чрез разпространяването на всеизвестни срамни истории, които обаче, сякаш поради превръщането им в публични, придобиват силата да променят реалността. Подобно на началното слово, благодарение на което е и светлина, и мрак.
Любим ми стана моментът, в който кметът на селото, свалящ от стената на бръснарницата надписа „Забранено да се говори за политика”, казва „Тук единствено правителството има право да забранява нещо. Живеем при демокрация”.