5.8.10

Покани ме да вляза


2010 г.
Йон Айвиде Линдквист
Линквист израства в Стокхолм и според „гърба” на книгата, мечтата му е да се прочуе с нещо ужасяващо и фантастично. И успява. Книгата му „Покани ме да вляза” е преведена на много езици и дори филмирана (според някои не твърде успешно). Въпреки това тя е сред „добрите” примери от заливащата напоследък пазара вамп-литература или както аз я наричам, junk book.
Въпреки правата сюжетна линия, центрирана около приятелството на аутсайдера Оскар с двестагодишното вампирчето Ели, книгата е неимоверно богата на паралелни сюжети и идейни направления. Естествено, първенството се пада именно на странните взаимоотношения между малтретирания в училище Оскар и Ели. Но върху тяхната в някакъв смисъл идеална и чиста база се надгражда това ужасяващо и фантастично повествование, което Линквист успява безспорно да изгради. На страниците на „Покани ме да вляза” място намират и митологията, и ужасяващото насилие над деца от деца и възрастни, и сивотата на битието, и обречеността на любовта, и правото да мечтаеш, и безсмислието на това право.
Невероятно жестока книга във всеки един смисъл – с натурализма на насилието, с жестокостта на физическата и психическата болка, с психическото натоварване от картините. За всичко това „Индипендънт” пише, че „Напомня за най-доброто от Стивън Кинг”.
От тази книга разбрах защо не бива да чета ужаси. Въображението ми надминава изразните средства на киното и резултатът са небивали, кошмарни картини в собственото ми съзнание, което искрено се надявам никоя филмова лента да не успее да пресъздаде.
Личният ми фаворит сред персонажите се оказа един от страничните – жена, превърната в унисон с абсурдната реалистичност на цялата история във вампир по грешка. Изправена пред дилемата да е нещо, в което не вярва, тя избира да не бъде.

No comments: