Skip to main content

Покани ме да вляза


2010 г.
Йон Айвиде Линдквист
Линквист израства в Стокхолм и според „гърба” на книгата, мечтата му е да се прочуе с нещо ужасяващо и фантастично. И успява. Книгата му „Покани ме да вляза” е преведена на много езици и дори филмирана (според някои не твърде успешно). Въпреки това тя е сред „добрите” примери от заливащата напоследък пазара вамп-литература или както аз я наричам, junk book.
Въпреки правата сюжетна линия, центрирана около приятелството на аутсайдера Оскар с двестагодишното вампирчето Ели, книгата е неимоверно богата на паралелни сюжети и идейни направления. Естествено, първенството се пада именно на странните взаимоотношения между малтретирания в училище Оскар и Ели. Но върху тяхната в някакъв смисъл идеална и чиста база се надгражда това ужасяващо и фантастично повествование, което Линквист успява безспорно да изгради. На страниците на „Покани ме да вляза” място намират и митологията, и ужасяващото насилие над деца от деца и възрастни, и сивотата на битието, и обречеността на любовта, и правото да мечтаеш, и безсмислието на това право.
Невероятно жестока книга във всеки един смисъл – с натурализма на насилието, с жестокостта на физическата и психическата болка, с психическото натоварване от картините. За всичко това „Индипендънт” пише, че „Напомня за най-доброто от Стивън Кинг”.
От тази книга разбрах защо не бива да чета ужаси. Въображението ми надминава изразните средства на киното и резултатът са небивали, кошмарни картини в собственото ми съзнание, което искрено се надявам никоя филмова лента да не успее да пресъздаде.
Личният ми фаворит сред персонажите се оказа един от страничните – жена, превърната в унисон с абсурдната реалистичност на цялата история във вампир по грешка. Изправена пред дилемата да е нещо, в което не вярва, тя избира да не бъде.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…