Skip to main content

Покани ме да вляза


2010 г.
Йон Айвиде Линдквист
Линквист израства в Стокхолм и според „гърба” на книгата, мечтата му е да се прочуе с нещо ужасяващо и фантастично. И успява. Книгата му „Покани ме да вляза” е преведена на много езици и дори филмирана (според някои не твърде успешно). Въпреки това тя е сред „добрите” примери от заливащата напоследък пазара вамп-литература или както аз я наричам, junk book.
Въпреки правата сюжетна линия, центрирана около приятелството на аутсайдера Оскар с двестагодишното вампирчето Ели, книгата е неимоверно богата на паралелни сюжети и идейни направления. Естествено, първенството се пада именно на странните взаимоотношения между малтретирания в училище Оскар и Ели. Но върху тяхната в някакъв смисъл идеална и чиста база се надгражда това ужасяващо и фантастично повествование, което Линквист успява безспорно да изгради. На страниците на „Покани ме да вляза” място намират и митологията, и ужасяващото насилие над деца от деца и възрастни, и сивотата на битието, и обречеността на любовта, и правото да мечтаеш, и безсмислието на това право.
Невероятно жестока книга във всеки един смисъл – с натурализма на насилието, с жестокостта на физическата и психическата болка, с психическото натоварване от картините. За всичко това „Индипендънт” пише, че „Напомня за най-доброто от Стивън Кинг”.
От тази книга разбрах защо не бива да чета ужаси. Въображението ми надминава изразните средства на киното и резултатът са небивали, кошмарни картини в собственото ми съзнание, което искрено се надявам никоя филмова лента да не успее да пресъздаде.
Личният ми фаворит сред персонажите се оказа един от страничните – жена, превърната в унисон с абсурдната реалистичност на цялата история във вампир по грешка. Изправена пред дилемата да е нещо, в което не вярва, тя избира да не бъде.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…