Започнах да чета на 4 години. Все още си спомням първата книга – „Голяма книга за малки деца” от един полски (или чешки) автор с много картинки и малко текст. На 6 години сестра ми ми направи читателски дневник. Нещо като този блог, но на хартия и с мои рисунки по сюжета. Между другото, рисувам ужасно, така че блогът е по-добър най-малкото в графичен план. На 7 години, когато тръгнах в І клас, открих магията на библиотеката – срещу ниска такса получаваш достъп до толкова книги, колко не можеш да изчетеш през целия си живот, поне според детските ми представи. Първата ми библиотека всъщност беше детското отделение в народно читалище „Васил Топалски”, понастоящем „Изворче”, в 9-ти квартал в Плевен.
Не помня какво съм чела от тяхната сбирка, но съм сигурна, че „Робин Худ” и „Питър Пан” бяха най-доброто, на което попаднах от І до ІІІ клас. След това се преместих в училище, пътя за което минаваше през центъра на града и покрай библиотеката, за която карта имаше сестра ми, учеща вече в гимназията. В ІV клас се опитах да се регистрирам и там, но въпреки неестествения си за 10-те ми години ръст разкриха, че не покривам основното изискване за членство в клуба – навършени 14 години. Разочарованието беше пълно, наложи се да разчитам на избора на сестра ми, която упорито заемаше за мен книги от уестърн поредицата „Ласитър”, за които имам твърде комична история.
Началото на VІІІ клас беше свързано с няколко паметни събития от личната ми история – за първи път в живота си смених памперс, без да убия племенника си, преживях първата си несподелена любов и навърших 14 години. Вероятно защото индивидите в периода на пубертета имат способността да преживяват единствено и само в настоящето, без да се замислят над съпътстващите го характеристики, аз осъзнах привилегированото си положение пред рестриктивните библиотечни власти едва половин година по-късно. Беше пролет и аз почти всеки ден минавах покрай ниската сграда на библиотеката, образуваща буквата Г заедно с едноетажната постройка, в която се помещаваше един фолклорен ансамбъл. И в ъгъла на тази буква Г забелязах, че в първите топли пролетни дни се отваря един прозорец с решетки, през който се разкриваше гледката на свободата за моя ограничен в рамките на една книжарница в града ум. През прозореца се виждаше един висок около два и широк един метър рафт, натъпкан с книги, всяка от които ми се струваше непозната от 10 метра разстояние. Бях готова да сключа сделка с Дявола, когато се сетих, че мога да си извадя карта.
За разлика от неуспешния ми опит преди 4 години, този път се сдобих с картончето, което ми даваше свобода в литературния свят на възрастните за срок от 1 година. Още тогава трябваше да забележа, че една от библиотекарките познава майка ми, за да си спестя червенето година по-късно, когато с една приятелка се опитахме да измислим схема за изнасяне на двойно от позволеното количество книги с една карта, но не би.
Като съвестен читател аз не се запътих веднага към дъното на помещението и към рафта, който ме беше приканил вътре. Нищо подобно, аз започнах да чета от първия ред – българска класическа литература. И до днес не обичам Вазов. От българската съвременна Вера Мутафчиева остави дълбока следа в личното ми битие, доказвайки посредством романа си „Случаят Джем”, че литературен герой може да измести от сърцето ми деветокласник. Относно световната класика помня главно, че се възползвах от Зола, чиито книги имахме в къщи, но майки ми беше забранила да чета поради крехката ми възраст. Има няма след половин година се намерих в дъното на библиотеката, пред Рафта, прочела преди това Шпенглер (крайно неуместно за 14-годишна), Павел Вежинов (божествено!), няколко любовни романа (твърде неподходящо) и „История славянобългарска” (с образователна цел). И съгласно личната си логика не започнах от „А”, а от „Я” и по-скоро от „М” – Габриел Гарсия Маркес. И до днес той е най-важният за мен. „К” – Никос Казандзакис, невероятно! „В” – Гор Видал, наскоро открих „Калки” на една маса за книги на старо и веднага си я взех. Борис Виан – след „Сърца за изтръгване” нищо не беше същото. „Б” – Уилям Бъроуз, библиотекарките знаят ли, че съм на 14 години? „А” – Иво Андрич, името звучи твърде провинциално, балканско, за да го чета. Случайно попаднах (извън библиотеката) на „Хазарски речник” ни Милорад Павич и си промених мнението за сръбската литература. Върнах се за Андрич.
„Мостът на Дрина” е сред малкото книги, които съм чела повече от веднъж. Нямам тази практика, първо, защото рядко имам време да се върна към старо четиво, и, второ, защото след като някоя книга ме разтърси, изпитвам страх, че при следващо прочитане усещането ще е по-слабо. Но 13 години по-късно отново прочетох „Мостът на Дрина”. Странно е, че за тези 13 години, с изключение на основната идея, помнех само една от историите, разказани в книгата – за туркинята Фата, която, за да спази дадената дума, вместо да се омъжи, скача от моста. На 14 години това ми се стори много достойна постъпка. Сега, на 27 години, не можах да уловя в нея нищо друго, освен неоправдан инат и прекалена гордост. Но това е само една от 26-те истории, които образуват пъзела на „Мостът на Дрина”. И за разлика от преди, този път най-силни не ми се видяха любовните истории, а драмата на един възрастен турчин, който става свидетел на разрушаването на нещо ценно, съществувало столетия.
Елементарно, но неоспоримо съждение е, че мостът в тази книга е повече от образ, повече от символ, необятен и многопластов. Той не е просто пътно съоръжение, благодарение на което се променя стратегически ролята на Вишеград, през който преминава пътят над река Дрина. В романа на Андрич мостът действително първо променя града, поставяйки го като значи точка на географската карта на Османската империя. Но мостът пресича като смислова ос живота на всеки един от жителите на Вишеград. В книгата си „Сакралното и профанното” Мирча Елиаде обяснява превръщането на едно населено място в подходящо за живот според религиозните вярвания, в отнето от хаоса и тъмнината и предадено на реда, чрез изграждането на една ос, на axis mundi. В християнството и в мюсюлманската религия ролята на тази ос чисто физически е поета от кулата на църквата и от минарето на джамията. Домът е свещено място, не-хаос, чрез основната греда, чрез носещия кол на шатрата. Очевидна е посоката на мислите ми – мостът на Андрич е тази ос, която дава смисъл на съществуването на града, но и на всеки един негов жител.
Четейки книгата, усетих как се чудя коя е моята ос. Кое е нещото, което пресича съзнателния ми живот от началото и, надявам се, до края му. Изкушавах се да прибързано да заключа – книгите. Но те са само едно измерение на нещо по-голямо, по-значимо. И ако не живеех сега, ако не виждах, ако нямах ръце, книгите нямаше да ги има в живота ми. Вероятно тогава щях да разказвам приказки. А ако бях няма, сигурно щях да живея в измисления свят на историите си. А ако нямах съзнание – тогава и животът ми нямаше да е съзнателен, нямаше да има своята ос. Словото. И въпреки честото ми роптаене „срещу” прекалените думи, срещу словоблудстването, срещу излишното общуване, „за” хигиена на писането, говоренето, диалогизирането, вярвам, че словото е единственото, което има значение. Един ден само то ще остане.
Четейки „Мостът на Дрина” 13 години по-късно, осъзнах, че не помня края на книгата. А той беше твърде логичен – мостът е прекъснат през Първата световна война. Мисля си, че вероятно историите в книгата, толкова „пропити” от моста, зависими от него, така са ме впечатлили, че не съм могла да понеса изтриването на смисъла им с един взрив. После се замислих как никога, през цялото това време, аз не съм се чудила този мост художествена измислица ли е или действително го е имало. Реалността на Андрич е толкова съвършена, толкова осезаема, че не създава необходимост за съотнасянето й към материалния свят. А мостът съществува и днес, възстановен е и е сред паметниците на ЮНЕСКО. Приходи ми се във Вишеград.
П.П. 1
Наскоро издателство „Унискорп” преиздаде „Мостът на Дрина” на Иво Андрич и аз искрено се зарадвах, защото има твърде много невероятни книги, които са издавани през `70-те и `80-те години и които на старо струват безбожно скъпо (справка – двата тома на Маркес за 80-100 лева минимум). Когато обаче ми предложиха да говоря за „Моста” на Панаира на книгата, аз вече се почувствах литературно специална. Въпреки опитите на ПР-а на издателството Руми след събитието да ме убеди да не съм твърде самокритична, смело мога да заявя, че представянето ми беше под всякаква критика и не покриваше дори минималните изисквания за публично говорене. Но човек се учи от грешките си.
П.П. 2
Файлът, на който писах настоящия текст, първоначално беше кръстен „Prikazka_za_Pavich”. Западните съседи правят наистина прекрасна литература, с която можеш да виждаш, да дишаш, да си спомняш.