Skip to main content

Приказка за сватбата

на Алекс
Ева седеше на пода на малката всекидневна на малкото си моминско жилище и се наслаждаваше на факта как всичко в този неделен ден се е сгушило. Кооперацията, в която живееше, се беше сгушила в пухкавата и малко лепкава есенна мъгла. Тя самата се беше увила почти до носа с купения два размера по-голям от нейния жълт халат, а пръстите на краката й съвсем самостоятелно си търсеха хралупи все по-дълбоко и по-дълбоко в хартията за опаковане на подаръци, разпръсната по пода. Предния ден тя се беше омъжила за Емил – момчето, към което само преди 6 месеца беше отправила първата си реплика, а именно „Знаш ли, че се казваш като баща ми”.

Шест месеца по-късно Ева лекуваше все още преминаващите по тялото й тръпки на напрежение, превъзбуда и крайна умора с отваряне на подаръци. Беше гледала по американските филми, че това е най-стандартното занимание за деня след сватбата и реши да заложи на изпитаното, веднага след като излезе от банята, където се надяваше, че беше успяла да извади от косата си всички фиби и остатъци от абсурдна украса, хрумнала на още по-абсурдната фризьорка (избор на майка й).
Всъщност подаръците бяха подредени в кашони, номерирани според принадлежността на подаряващите към всяка от масите на празничното тържество. Това беше изключително практично хрумване на прохождащата в занаята сватбена агентка. Бяха, преди Ева да превърне малката си всекидневна в хаос от хартия и панделки, под които мекият бежов килим напълно изчезна. Кашон №6 – масата на приятелите. Ева се усмихна. Всъщност повечето от настанените на тази маса мъже бяха в някакъв момент от живота й за нея нещо повече от приятели.

Най-отгоре в кашона имаше малък увит в зелена семпла хартия пакет. Ева се усмихна още веднъж. Който и да стоеше зад този подарък, явно я познаваше добре – зелена опаковка, без панделка, формата издаваше книга. „Като гореща вода за шоколад”, Лаура Ескивел. Беше я чела, дори повече от веднъж, което провокира любопитството й по-бързо да прочете посвещението и да разбере от кого е.
„Мили деца, пожелавам ви щастието ви да продължи дълго, защо не дори докато смъртта ви раздели! Бъдете щастливи един с друг както на трапезата, така и в постелята, споделяйте мислите си, подкрепяйте стремежите си и никога не забравяйте колко щастливи сте се чувствали в онзи първи миг, когато сте открили, че обичате и сте обичани!”
Иван – неин дългогодишен ментор, научен ръководител, житейски, интелектуален и сексуален наставник. Когато той не се появи нито на церемонията, нито на тържеството, Ева не се учуди. Дългогодишният й партньор в разностранните й творчески търсения не обичаше този тип забавления. За него най-сладко беше да седнат на дългата си приказка, да си разкажат историите и случките, натрупали се в месеците от последната им среща, да танцуват на терасата над притихналия вътрешен двор, да легнат и се сграбчат един друг с мисълта за утре и утре да се целунат по бузите на сбогуване с мисълта за вчера. „Разминали сме се само с 27 години, мила моя”, казваше й той в началото на познанството им, когато нея все още я обземаше ярост поради невъзможността на връзката им. После се примири, спря да му противоречи, когато той й обясняваше колко възрастен е всъщност, а сега почувства, че подарявайки й това посвещение, написано върху книга, която тя е чела твърде много пъти, а той никога не би харесал, Иван е хвърлил в кладенеца на удавените прегрешения всичко, преминало по линията между тях.

Следващата опаковка беше стандартна и безвкусна – бяло, златно, панделка, дори две изкуствени гълъбчета с твърде реалистична перушина. Ева усети пристъп на крайно стомашно неразположение, но след като успя да го овладее и да отстрани двете пилета, откри под кичозната хартия още по-неуместна картина. Тя не харесваше картини или поне не ги разбираше. А сега в ръцете й лежеше безличен пролетен пейзаж от родния й град. Ева мразеше пролетта, а вече ненавиждаше и масивната орнаментирана рамка в бронзов оттенък. Картичката беше с идентична стилистика, само дето в изрисуваното златно сърце нямаше нищо пернато, а беше прикована (с тел бод!) една тъмночервена изсушена роза. Ева мразеше рози. Подаръкът беше от Асен и съпругата му Габриела.
„Скъпи Ева и Емо, пожелаваме ви да сте щастливи като нас, да се радвате на дълъг съвместен живот и много деца, все умни и добри!”
„А някога Асен беше талантливо момче”, помисли си Ева. Той беше първата й любов, която беше приключила закономерно, безвъзвратно и леко, поне за нея. Да, плака известно време, даже май го сънува няколко пъти. Но той си отиде, точно както увлечението й по Борис Виан и черния лак за нокти. А времето не беше оставило нищо между тях, освен добронамереност. Въпреки всичко леко я жегна пожеланието „щастливи като нас”, защото само тя знаеше колко пъти след сватбата му с Габриела Асен беше идвал в дома й „ на гости” и в колко от тях гостуването беше приключвало целомъдрено.

Комплект ножове + практичен сатър с накрайник чукче за начукване на пържоли, опаковани в червена хартия и златна панделка, очевиден избор на млада продавачка, естествено, беше от Пенко. Картичка и не очакваше, беше получила пожеланията за пълноценен сексуален живот и „безбройна челяд”, за която тя да се грижи, „докато ние с Емо си пием бирата”, придружени от мощно плясване по задника, непосредствено след церемонията. После Пенко, който не беше сметнал за нужно да доведе съпругата си, се отдаде страстно на ядене (шумно), пиене (обилно) и задяване на жени (настоятелно). Въпреки всичките си недостатъци, той беше добър човек, лесен за разбиране, лесен и за съжителство. Обичаше непретенциозните, но вкусни манджи, спонтанния секс без много предисловия и жените с къси поли. Беше хубавец и на Ева това дълго време й беше достатъчно. После обаче тя порасна, той се застопори на едно ниво, достигнато след упорит регрес и раздялата беше неминуема. Когато му се роди първото дете, той започна да я подкача за статуса й на стара мома. Тогава тя дори нямаше 25 години. А той явно нямаше нищо против старите моми, защото дълго протестира в кратки имейли без пунктуация срещу нежеланието й да му даде новия си телефонен номер.

„Пожелаваме ви късмет, здраве и щастие”.
Непознат почерк, безлично пожелание, придружаващо изискан комплект за отваряне на вино. „Нещо, което всяко уважаващо себе си семейство трябва да притежава”, помисли си с насмешка Ева, а подаръкът идваше от Стоян и приятелката ми Емилия. Дълго време Стоян носеше тежката корона „най-добър приятел на Ева”, дълго време той беше неин „хоноруван преподавател” в професионален план, но най-дълго сърцето й се беше късало от обречената надежда той да погледне на нея като на жена. Години. През това време през живота й минаха много други мъже, включително почти цялата Маса №6, но нито той пожела да запомни нещо от спорадичните им изключителни като техника и тотално лишени от емоция сексуални практики, нито тя успя да ги забрави. А после Ева се погледна в огледалото, „видя”, че вече не е момичето, което може да си позволи да се изгубва между две негови потрепвания с мигли, а е жена, която повече от това той да е с нея иска някой, който да я обича. И боядиса топлата си кафява коса в черно като опустошеното си от отдаване на нежелани мъже сърце.

Започна да й горчи, сякаш беше изпила цяла супена лъжица от онзи противен сироп за кашлица, детският спомен за който я преследваше вече 30 години. Като капак на всичко си припомни как Павел – най-добрият приятел на Емо – я беше ощипал палаво по бузата, смигайки й, докато честитеше на съпруга й и му пожелаваше „да се радва на младата си благоверна, без никой и нищо да помрачава тази наслада”. Горчилката се усили. Естествено, беше спала с Павел, но това си беше грешка. През първия месец на връзката им с Емо тримата отидоха на море, него го извикаха за два дни спешно на работа, а през това време Павел го замести... всячески. За тези два дни Ева успя да установи, че не си заслужава да продължава двойната игра, а най-добрият приятел на бъдещия й съпруг, доволен от отдалата му се двудневна възможност, благосклонно замълча и не я потърси за още.

Шумът от течащата в банята вода спря, а след няколко минути Емо се появи във всекидневната, мокър, облечен в резедав халат и рошав. Косата му беше като козината на онези селски крайпътни кучета, насядали мокри в мъглата, наблюдаващи безучастно преминаващите коли и очакващи вкусен остатък, изхвърлен през прозореца от някой пътник. Ева му се усмихна, а той я погледна така, сякаш за първи път в живота си виждаше слънце. „Сега вече няма да е сам в мъглата край пътя”, помисли си тя.

Всички прилики с действителни лица са разлики.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Кулинарен уикенд

През последния уикенд опитах три нови рецепти и бързам да ги споделя, защото се получиха доста вкусни, а за сметка на това хич не са сложни. Ей ги на:

Хрупкави гофрети - благодарение на страхотната ми колежка Биляна 😊
В купа се разбиват 250 грама масло (аз лично използвах олио - 1 супена лъжица = 20 грама) с 250 грама захар. По съвет на гореспоменатата Биляна използвах кафява захар и се получава много по-дъхаво. Добавят се 4 яйца, 300 грама брашно и ванилия (аз набухах 2 пакетчета, нямам течна есенция). Резултатът е доста гъста смес с консистенцията на кексово тесто, която се пече в гофретник, а резултатът е уникално приятни, естествено сладки и дъхави на карамел гофрети. Консумират се чудесно и без добавки, защото са си сладички.  Нямам какво да добавя, освен че са супер добри.


Мъфини с кафе и канела - рецептата е от книжка за солени и сладки мъфини
320 грама брашно се смесват със супена лъжица бакпулвер, половин чаела лъжичка канела и една супена лъжица нескафе. Добавят се 80 грама захар…

Новина или лакомство

Ако ви се струва, че в тази реплика липсват пакостите, лъжете се.
Напоследък гледам сутрешни блокове. Превключвам между трите най-рейтингови телевизии докато си пия кафето, обувам си чорапите или си плескам крем по лицето. И потъвам във все по-дълбоки размисли кому е нужен този формат на поднасяне на информация. Тази сутрин, докато крачех бодро по софийските улици, по които -6 се усещаше като -11, ме осени прозрение – на всички, завихрени в омагьосания кръг на битието на „казал и рекъл“, а не на „изпълнил и постигнал“.
Сутрешните блокове, както и повечето телевизионни формати, не произвеждат новини, те популяризират мнения и коментари. Тях пък ги препечатват всички онлайн и печатни издания (доколкото са останали такива), но отново в рубриката „новини“. Така за новина се приема, че ген. Румен Радев е доказан надпартиен президент, че в следващия парламент ще влязат ГЕРБ, БСП, ДПС, Патриотичен фронт и както и да се казваше партията на Марешки, че хората са бедни, тъпи, нещастни, ограбени,…