Skip to main content

Паднали ангели

2010
Лорън Кейт
Лорън Кейт е новата звезда на американската литература за тийнейджъри. Публикуваните й до момента книги са две – „Паднали ангели” („Fallen”) и „Предателството на Натали Харгроув” („The Betrayal of Natalie Hargrove”). Втората книга все още не е преведена на български. Според официалния й сайт в момента тя работи по продължението на „Паднали ангели”. Но не се бъркайте – това не са ангелите от минисериала, наскоро излъчен по една от националните телевизии.
Правата за заснемането на „тези” паднали ангели са откупени от Disney и за всеки, прочел книгата, това не е учудващо. Това изключително подходящо за подрастващи четиво, лишено „всички сълзливи моменти и безсмислени драми, за да останат най-наситените емоции и преживявания” („Хеликон”). Съответните емоции и преживявания не могат да се похвалят нито с уникалност на същността си, нито със задълбоченост на описанието им, което би компенсирало плоския сюжет. Който пък е напълно тривиален – тийнейджърка с проблеми, попаднала в умерено враждебна среда от себеподобни, се влюбва в най-странния представител на противоположния пол, изпречил й се на пътя. Налице е борба за сърцето (разбирай душата) й, разразила се между доброто и злото в доста буквален план – между добрия и лошият ангел.
Позитивен е опитът за визуализиране на персонажи и ситуации. Всъщност основният цвят в книгата е черният – коси, дрехи, сенки – и това създава приятно впечатление за наличието на някакъв стремеж за фокусиране върхи определен детайл. Но тъй като става дума за цвят, за визуалност, усещането е, че книгата е писана по филм, а не обратното. Любопитно ще е реализирането на самия филм, когато и ако това се случи.
В заключение – вампирите към момента са изместени от ангели. И започват да ми липсват.
П.П. За първи път на сайта на Лорън Кейт срещнах видео трейлър на книга. Хитро!
http://www.youtube.com/watch?v=aXpjn0JwTzs

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…