Skip to main content

Ан Райс

Това е авторката на „Интервю с вампир”. И, да, първоначалната причина да подхвана „Вещиците” беше необходимостта от захранване на глада ми за „свръхестествена” литература. Резултатът е около 2000 страници на български – „Вещиците” 1 и 2, „Лашър” (тяхно продължение) и очакващите ме „Талтош” (финалът) и, о, чудо, „Интервю с вампир” на английски. И отдавна тук вече не става дума за страст по свръхестествена или фентъзи литература.
Имало е случаи, в които съм заявявала, че предпочитам да прочета книгата, отколкото да гледам филма и знам, че съм създавала много добре впечатление у слушателите си. Истинският ми мотив в някои от случаите е бил фактът, че лесно се впечатлявам от образи и дори от мъничко страшните филми ме побиват тръпки. Така съм си спестявала „страхуването”, тъй като книгата, както и да е написана, не може да надмине собственото ми въображение и да опише по по-красноречив от собствения ми начин нещо страшно. Или поне така си мислех до скоро.
За първи път изпитвах истински ужас, докато чета книга, а тя дори не е на ужасите. Също така за първи път знаех, че това, което описва Ан Райс, далеч надминава като картини, цветове и форми моето въображение. А при нея описанията не липсват. За първи път, четейки книга, усетих миризми – на цветя, на улици, на кожа, на разлагащите се с години в басейн тропически растения. И за първи път прочетох толкова майсторски написани натуралистични описания на секс, които не отвращават.
И тъй като знам, че оригиналът винаги е по-добър от превода, съм се въоръжила с “Interview with a vampire” и много, много желание да разбера всяка една дума. Защото в градините на Ню Орлиънс, описани от Ан Райс, всяко едно листо има форма, аромат и леко зловещо излъчване.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…