Skip to main content

Добре дошли в Трансилвания

2009
Марина Юденич
Съвсем отговорно мога да нарека тази книга „втората кримка в живота ми”*. И въпреки че подходих със смесени чувства – предубеждение заради жанра и любопитство заради приклекателната за мен вампирска темата – вече съм съвсем наясно с факта, че това е книгата, която бих прочела през третия и четвъртия ден от пребиваването си в скучен курорт, където няма какво друго да правиш, освен да четеш, доволно опънат на шезлонг.
Но сега малко по-конкретно за книгата. Персонажите, поне за мен, са с една идея в повече, отколкото мога да запомня, камо ли да се задълбоча в опознаването им. Но доколкото схванах, те не са цел, а средство на книгата. Интересен е класическият подход при разпределянето на ролите, особено когато героите се групират – и така в тройката има възрастен умерен циник (американец), все още младеещ чаровен аристократ, симпатична и уникално интелигентна анализаторка или пък възрастен професор, млада асистентка, мачо на средна възраст с мъжествена професия (нещо като полеви лекар) и т.н. По-внимателният прочит сигурно би ме навел на идеята за съществуването и на герои близнаци, просто някои типове персонажи се повтаряха по странен, но в никакъв случай неприятен начин.
Възхитена съм от количеството информация на историческа и медицинска тема, което съвсем леко е поднесено от Юденич. Силни са й природните описания, особено когато се налага те да внушават напрежение или страх. Има отделни моменти, когато липсва логична връзка и обяснение за случващото се, особено когато се развиват действията на героите, но тези моменти са редки и не влияят прекалено на цялостното усещане.
Като цяло – приятно четиво, което след един месец доволно няма да си спомням.
П.П. Първата кримка в живота ми се казва „Смъртта дебне в гората” и е на испанеца Еухенио Фуентес. За нея важи същата симпатия и абсолютна невъзможност да остави трайни и неизличими следи в литературното ми съзнание (без капка подценяване).

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…