Skip to main content

Приказка за мен

Когато във въздуха започнат да се смесват миризмата на печени чушки, ароматът на сладки до полуразпад плодове и усещането за сутрешен хлад, значи му се вижда краят на лятото и наближава любимата ми отморяваща, бистра и топлеща есен. И знам, че след броени дни ще чуя добре познатата приказка...
Преди години, все повече и повече, младо семейство се включило в задължителната манифестация по повод 9и септември. Вечерта - среща с брата на мъжа и неговата съпруга. На жената вече й тежали деветте месеца бременност и послушала съвета на зълва си (или май етърва се казваше) да поскача от улицата на тротоара и обратно, за да предизвика раждането. И подскачала с всичките си девет тежащи месеца бременност, а резултат не последвал. Прибрали се в къщи, тя, планирайки скорошното раждане, приготвила за връщане книгите, които дължала на библиотеката. И в 4.20 часа сутринта ме родила. А той, по стара семейна традиция, изпуснал раждането. В моя случай - заради лекарското твърдение, че ще се родя поне за два часа и съвета да се прибере в къщи, за да си вземе забравената връхна дреха. Сутрините през септември са хладни. А аз съм бързала и съм изпреварила завръщането му.
Тя твърди, че продължава всяка година на този ден да се буди в 4.20 часа сутринта и ежегодно ми го съобщава с разтреперан от прекалени и никога овладяни емоции глас. Той продължава да забравя да вземе нещо, тръгвайки нанякъде. Аз приличам на него.
Тази година ще навърша 27 години и ще навляза в 28-ата година от живота си. И съм сигурна, че Този, който чува всички ни, няма и през следващата година да спре да се старае да изпълнява това, което си пожелах на рождения си ден преди 5 години - животът ми винаги да е интересен.
Не знам дали съм права, но понякога толкова силно усещам, че някак Той ме обича. Толкова силно, че ми се плаче.
Но скоро предстои празник.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…