Skip to main content

Другото тяло

2009
Милорад Пачив
Това, с което ще започна, е уверението, че с тази книга Павич няма да разочарова заклетите си почитатели.
И "ще започна", защото в контекста на всичко, прочетено от него до момента, тази породи доста размисли, неминуемо - паралели - и , естествено, обобщения.
Първо, определено това е първата му книга, която чета и която е с "нормална" структура, доколкото може да се твърди подобно нещо за нещо, написано от Павич. Всъщност структурата може да се определи като "хелиоцентрична", но наместо Слънце има архетипи. Може би това е причината да нарекат книгата "балканския" шифър на Леонардо. Е, доста по-труден за четене "шифър на Леонардо". Но това е авторът на "Хазарски речник" все пак.
Второ, за пореден път се убедих, че Милорад Павич е невероятен, просто неописуем разказвач. И за първи път толкова ясно ми просветна, че според мен изобщо не е добър в диалозите. Всъщност не мога да разбера защо при цялата съвършеност на описанията и разказването прибягва да пряката реч. И, разсъждавайки в тази посока, стигам до извода (лично мой, не ангажирам никого с него), че всъщност Павич би могъл да бъде балканският Маркес. А, разглеждайки сюжета на книгите му, те да заслужат жанровата категоризация "балкански реализъм". Искрено се надявам само да не се появят множество последователи от женски пол, както се случи при Маркес, защото не мога да си представя колко неумели биха били творенията им. Защото наистина имам усещането, че мозъкът на Павич функционира по различен начин, че този човек разсъждава на три езика - един мъртъв, един световен и един, на който никой още не говори.
Трето, за първи път в книга на Павич има толкова много секс и свързаните с него "елементи". Това не знам как да го коментирам, но ми създава неприятното усещане за компенсаторен механизъм на възрастта на автора. (А самата мисъл за това не ми харесва.)
И, четвърто, наистина много приятно средновековно-съвременно романтично-мистично криминале :)

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…