Skip to main content

Другото тяло

2009
Милорад Пачив
Това, с което ще започна, е уверението, че с тази книга Павич няма да разочарова заклетите си почитатели.
И "ще започна", защото в контекста на всичко, прочетено от него до момента, тази породи доста размисли, неминуемо - паралели - и , естествено, обобщения.
Първо, определено това е първата му книга, която чета и която е с "нормална" структура, доколкото може да се твърди подобно нещо за нещо, написано от Павич. Всъщност структурата може да се определи като "хелиоцентрична", но наместо Слънце има архетипи. Може би това е причината да нарекат книгата "балканския" шифър на Леонардо. Е, доста по-труден за четене "шифър на Леонардо". Но това е авторът на "Хазарски речник" все пак.
Второ, за пореден път се убедих, че Милорад Павич е невероятен, просто неописуем разказвач. И за първи път толкова ясно ми просветна, че според мен изобщо не е добър в диалозите. Всъщност не мога да разбера защо при цялата съвършеност на описанията и разказването прибягва да пряката реч. И, разсъждавайки в тази посока, стигам до извода (лично мой, не ангажирам никого с него), че всъщност Павич би могъл да бъде балканският Маркес. А, разглеждайки сюжета на книгите му, те да заслужат жанровата категоризация "балкански реализъм". Искрено се надявам само да не се появят множество последователи от женски пол, както се случи при Маркес, защото не мога да си представя колко неумели биха били творенията им. Защото наистина имам усещането, че мозъкът на Павич функционира по различен начин, че този човек разсъждава на три езика - един мъртъв, един световен и един, на който никой още не говори.
Трето, за първи път в книга на Павич има толкова много секс и свързаните с него "елементи". Това не знам как да го коментирам, но ми създава неприятното усещане за компенсаторен механизъм на възрастта на автора. (А самата мисъл за това не ми харесва.)
И, четвърто, наистина много приятно средновековно-съвременно романтично-мистично криминале :)

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…