16.1.09

Приказка за дъжда

В парка беше спокойно. Може би защото дъждът валеше още от сутринта и на никого не му беше хрумнало да излезе на разходка. Ако не броим Ема, която вървеше по една от по-малко калните алеи, внимавайки да не нагази в дълбоките локви. Предвид факта, че не носеше чадър, а якето и качулката й бяха подгизнали от дъждовна вода, изострената й чувствителност към евентуалните кални петна по маратонките й би изглеждала нелогична. Но всеки, който познаваше Ема, знаеше, че една от много й малки мании беше нетърпимостта към петната, лекетата и малките капки кал по обувки и ботуши, по принцип неминуеми при лошо време. Тази неминуемост обаче не я спираше да води открита и маниакална борба с тези неканени гости в разнообразния й антураж от пантофки, обувки, боти, ботуши и други приложими върху краката й инструменти. А днешните маратонки изобщо не бяха сред любимите й, може би защото не бяха толкова зелени, колкото ги беше искала. А може би заради жълтите линии по краищата на подметките им, които тя ненавиждаше, но се принуди да приеме.

Ема носеше маратонки и изобщо спортни обувки единствено в събота – тогава слагаше и широките панталони, размъкнатите блузи, връхните дрехи с качулка и се радваше на спортното си „Аз”. Това амплоа я караше да се чувства различна от ежедневната сериозна и спретната Ема. Толкова пухкава можеше да си позволи да бъде само в събота, облечена „на катове”, както би казала баба й, ако я видеше. Но това нямаше как да стане, защото в събота тя не се виждаше с баба си. Всъщност в събота не се виждаше с никого. Денят беше само за нея, нейни бяха 24-те му часа, в които обмисляше изтеклата седмица и се надъхваше за предстоящата, която започваше в главата й още в неделя. В събота почиваше активно, а именно скриваше се от света, от приятелите си, от кръчмите, магазините, кафенетата, женското клюкарене и мъжкото надпиване с бира. В събота дори не носеше сутиен, което беше истинска революция за ежедневните й разбирания. В този ден тя си организираше и други революции, например отиваше в книжарницата и си купуваше книги на стойност по-голяма от 10% от месечното й възнаграждение. Което я караше да се чувства като истински бунтар. Изобщо събота беше денят на радикалната Ема. Другото време беше царството на диалогизма, позитивизма, дори умерения конформизъм.
Понякога на Ема й се искаше да си остане вечно в събота – това беше лесният ден, в който ставаше когато поиска, не носеше грим, не спазваше никакви правила, не мислеше как изглежда, дори понякога почти не мислеше... Но тя осъзнаваше, че това й желание е просто елемент от „синдрома на Питър Пан”, от който страдаше почти през целия си съзнателен живот.
Днешната събота очевидно не беше една от онези, в които можеше да изключи съзнанието си и дори да не мисли. Защото гореизложените мисли я вълнуваха, докато преминаваше през парка. Все още се чудеше защо беше решила да излезе на такава алогична разходка предвид обичайната й рационалност. Но нали беше събота? А и нямаше никой, който можеше да я види, прибираща се в къщи мокра, прогизнала, жалка като бездомна котка. Нямаше никой, който можеше да й звънне на оставения в къщи телефон, всичките й приятели уважаваха странния й избор именно събота да е денят й „за размисъл”, както се самоиронизираше тя. Проблемът е, че точно в този момент я завладя най-загърбваната и натиквана в най-тъмния ъгъл от съзнанието й мисъл – тази за самотата.
Ема ненавиждаше онези жени, които въздишаха колко са самотни, а не правеха нищо, за да променят този си статус. Или поне допреди няколко години ги ненавиждаше. После спря да ги слуша, защото й се струваше, че те всъщност не се оплакват, а я укоряват – нещо като онези разговори за отглеждането на деца, които бездетните жени приемат като намек за собствения им „недъг”. И тъй като Ема осъзнаваше абсурдността на това възприемане на разговорите за самота и прочие емоционални състояния, спря изобщо да се включва в разговорите за емоционални състояния. А накрая реши, че е достигнала върха на развитието си като личност, защото започна да улавя в себе си отделни моменти, когато не изпитваше нищо.
Първият път, когато усети, че не чувства нищо, беше когато много важен за нея мъж я отпрати от живота си. Надяваше се, че ще се разплаче или изобщо ще регистрира някаква тъга след време. Това не се случи. А после започна да проумява, че не изпитва нищо пред сълзите на майка си, пред тревогите на брат си, пред смъртта на най-добрата си приятелка.
После Ема реши да тества себе си – налагаше си различни забрани, рестрикции, ограничения, които по принцип биха я угнетили безгранично. Но ги прие, сякаш нищо не се е случило. И така постепенно спря да прави много неща, които по принцип й доставяха удоволствие. А в началото просто искаше да види колко ще издържи и кога ще събуди гнева към самата себе си, кога мислено ще си удари един шамар и ще се принуди да се стегне, да намери отново сили и пак да стане старата Ема, тази, която вече никой не помнеше.
Алеята, по която вървеше, свърши. Познаваше този път повече от добре, по него много пъти бяха минавали с онзи, за който вече си спомняше, без дори една игличка да се забие в сърцето й, без дори едно мускулче да трепне по лицето й. Всъщност тя положи дългогодишен труд, за да може да контролира мимиките си дори и в най-неконтролируемите ситуации. Беше си втълпила, че така, ставайки по-силна, по-овладяна, ще му се хареса. Естествено, това беше пълна глупост. И тя съвсем ясно го осъзнавайки, стоейки на единия тротоар на моста и гледайки преминаващите на 30 метра под краката й автомобили.
Трафикът в събота по принцип не беше натоварен, а дъждът съвсем беше отказал повечето шофьори да излязат от домовете си. Ема погледна назад. Мостът беше едва няколко метра широк и спокойно можеше да наблюдава автомобилите, които се задаваха отзад, преминаваха под краката й и отпрашваха към центъра на града. Не я интересуваше къде отиваха. Отдавна се отказа да се опитва да си представя какво ли си мислят хората, докато преминават под моста, на който тя често стоеше. Въображението й сякаш се отмиваше от същността й с всеки следващ дъжд.
Единственото, което я вълнуваше в момента, беше как да издебне момента, в който под моста няма да минават автомобили. Уцели го и скочи.

1 comment:

superior said...
This comment has been removed by a blog administrator.