Skip to main content

Приказка за дъжда

В парка беше спокойно. Може би защото дъждът валеше още от сутринта и на никого не му беше хрумнало да излезе на разходка. Ако не броим Ема, която вървеше по една от по-малко калните алеи, внимавайки да не нагази в дълбоките локви. Предвид факта, че не носеше чадър, а якето и качулката й бяха подгизнали от дъждовна вода, изострената й чувствителност към евентуалните кални петна по маратонките й би изглеждала нелогична. Но всеки, който познаваше Ема, знаеше, че една от много й малки мании беше нетърпимостта към петната, лекетата и малките капки кал по обувки и ботуши, по принцип неминуеми при лошо време. Тази неминуемост обаче не я спираше да води открита и маниакална борба с тези неканени гости в разнообразния й антураж от пантофки, обувки, боти, ботуши и други приложими върху краката й инструменти. А днешните маратонки изобщо не бяха сред любимите й, може би защото не бяха толкова зелени, колкото ги беше искала. А може би заради жълтите линии по краищата на подметките им, които тя ненавиждаше, но се принуди да приеме.

Ема носеше маратонки и изобщо спортни обувки единствено в събота – тогава слагаше и широките панталони, размъкнатите блузи, връхните дрехи с качулка и се радваше на спортното си „Аз”. Това амплоа я караше да се чувства различна от ежедневната сериозна и спретната Ема. Толкова пухкава можеше да си позволи да бъде само в събота, облечена „на катове”, както би казала баба й, ако я видеше. Но това нямаше как да стане, защото в събота тя не се виждаше с баба си. Всъщност в събота не се виждаше с никого. Денят беше само за нея, нейни бяха 24-те му часа, в които обмисляше изтеклата седмица и се надъхваше за предстоящата, която започваше в главата й още в неделя. В събота почиваше активно, а именно скриваше се от света, от приятелите си, от кръчмите, магазините, кафенетата, женското клюкарене и мъжкото надпиване с бира. В събота дори не носеше сутиен, което беше истинска революция за ежедневните й разбирания. В този ден тя си организираше и други революции, например отиваше в книжарницата и си купуваше книги на стойност по-голяма от 10% от месечното й възнаграждение. Което я караше да се чувства като истински бунтар. Изобщо събота беше денят на радикалната Ема. Другото време беше царството на диалогизма, позитивизма, дори умерения конформизъм.
Понякога на Ема й се искаше да си остане вечно в събота – това беше лесният ден, в който ставаше когато поиска, не носеше грим, не спазваше никакви правила, не мислеше как изглежда, дори понякога почти не мислеше... Но тя осъзнаваше, че това й желание е просто елемент от „синдрома на Питър Пан”, от който страдаше почти през целия си съзнателен живот.
Днешната събота очевидно не беше една от онези, в които можеше да изключи съзнанието си и дори да не мисли. Защото гореизложените мисли я вълнуваха, докато преминаваше през парка. Все още се чудеше защо беше решила да излезе на такава алогична разходка предвид обичайната й рационалност. Но нали беше събота? А и нямаше никой, който можеше да я види, прибираща се в къщи мокра, прогизнала, жалка като бездомна котка. Нямаше никой, който можеше да й звънне на оставения в къщи телефон, всичките й приятели уважаваха странния й избор именно събота да е денят й „за размисъл”, както се самоиронизираше тя. Проблемът е, че точно в този момент я завладя най-загърбваната и натиквана в най-тъмния ъгъл от съзнанието й мисъл – тази за самотата.
Ема ненавиждаше онези жени, които въздишаха колко са самотни, а не правеха нищо, за да променят този си статус. Или поне допреди няколко години ги ненавиждаше. После спря да ги слуша, защото й се струваше, че те всъщност не се оплакват, а я укоряват – нещо като онези разговори за отглеждането на деца, които бездетните жени приемат като намек за собствения им „недъг”. И тъй като Ема осъзнаваше абсурдността на това възприемане на разговорите за самота и прочие емоционални състояния, спря изобщо да се включва в разговорите за емоционални състояния. А накрая реши, че е достигнала върха на развитието си като личност, защото започна да улавя в себе си отделни моменти, когато не изпитваше нищо.
Първият път, когато усети, че не чувства нищо, беше когато много важен за нея мъж я отпрати от живота си. Надяваше се, че ще се разплаче или изобщо ще регистрира някаква тъга след време. Това не се случи. А после започна да проумява, че не изпитва нищо пред сълзите на майка си, пред тревогите на брат си, пред смъртта на най-добрата си приятелка.
После Ема реши да тества себе си – налагаше си различни забрани, рестрикции, ограничения, които по принцип биха я угнетили безгранично. Но ги прие, сякаш нищо не се е случило. И така постепенно спря да прави много неща, които по принцип й доставяха удоволствие. А в началото просто искаше да види колко ще издържи и кога ще събуди гнева към самата себе си, кога мислено ще си удари един шамар и ще се принуди да се стегне, да намери отново сили и пак да стане старата Ема, тази, която вече никой не помнеше.
Алеята, по която вървеше, свърши. Познаваше този път повече от добре, по него много пъти бяха минавали с онзи, за който вече си спомняше, без дори една игличка да се забие в сърцето й, без дори едно мускулче да трепне по лицето й. Всъщност тя положи дългогодишен труд, за да може да контролира мимиките си дори и в най-неконтролируемите ситуации. Беше си втълпила, че така, ставайки по-силна, по-овладяна, ще му се хареса. Естествено, това беше пълна глупост. И тя съвсем ясно го осъзнавайки, стоейки на единия тротоар на моста и гледайки преминаващите на 30 метра под краката й автомобили.
Трафикът в събота по принцип не беше натоварен, а дъждът съвсем беше отказал повечето шофьори да излязат от домовете си. Ема погледна назад. Мостът беше едва няколко метра широк и спокойно можеше да наблюдава автомобилите, които се задаваха отзад, преминаваха под краката й и отпрашваха към центъра на града. Не я интересуваше къде отиваха. Отдавна се отказа да се опитва да си представя какво ли си мислят хората, докато преминават под моста, на който тя често стоеше. Въображението й сякаш се отмиваше от същността й с всеки следващ дъжд.
Единственото, което я вълнуваше в момента, беше как да издебне момента, в който под моста няма да минават автомобили. Уцели го и скочи.

Най-четеното

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно