Skip to main content

Дона Флор

и нейните двама съпрузи
2006
"...не искай от мен да бъда едновременно Вадиньо и Теодоро, защото не мога. Мога да бъда само Вадиньо и мога да ти дам само любов; другото, от което се нуждаеш, той ти го дава: собствена къща, съпружеска вярност, уважение, ред, сигурност. Той ти ги дава, защото любовта му е изградена от тези благородни (и тъпи) неща и те са ти необходими, за да си щастлива. Нуждаеш се и от моята любов, за да си щастлива: от порочната, грешната, пламенна и развратна любов, която те кара да страдаш. ... Той е сутрешното ти лице, аз съм нощното, любовникът, който не се осмеляваше да искаш. Двамата сме твои съпрузи, твоите две лица, твоето "да" и твоето "не". Когато бях само аз, имаше моята любов, но ти липсваше всичко останало, как страдаше! Когато беше само той, имаше всичко, нищо не ти липсваше, а страдаше още повече. Сега си наистина дона Флор, такава, каквато трябва да бъдеш. ... Бързо, моето момиче, нощта е къса. Хайде, бързо, след малко поемам към съдбата си, ще дойде часът на моя колега, съдружник, брат. За мен са твоят копнеж, твоето желание, твоят дрезгав вик. За него е останалото: разходките, дежурствата, уважението, благородната страна. Истинско съвършенство, моето момиче, аз, ти и той, какво искаш повече?"
Жоржи Амаду

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…