16.11.08

homo hablar


Хората не слушат.
Хората само говорят. Дори не говорят на теб. Използват те за бяла дъска, преграда, в която думите им да резонират и да достигнат обратно до собствените им уши, обогатени от факта, че вече са "чути" от някой друг. Споделени думи.
Но хората дори нямат нужда да споделят. Защото споделянето е и интерес за позицията на ответната страна, за предизвиканите от думите емоции.
Не, хората не слушат и не споделят, те само говорят. Като пияниците, които са вече толкова упоени, че не забелязват как всеки говори нещо и никой дори не си прави труда да се огледа, за да разбере, че другите не мълчат. Че другите не слушат.
Никой не слуша. И никой няма нужда да бъде изслушан. И затова никой не се интересува от бялата дъска насреща му. Стига тя да е там, да блести примамливо, очаквайки думите. Безропотно поемайки ги, като слухов апарат звуците, като вагината на проститутка члена на поредния клиент, като тоалетна чиния урината.
Думите са всичко и нищо. А аз съм бялата дъска. И слушам всеки ден - от 9 до 18.00 часа без обедна почивка. Понякога спирам да слушам малко по-рано, понякога закъснявам с графика. А накрая ми плащат.
За да съм приветлива и мила, бяла, светла.
Искам черен маркер.

2 comments:

There's something in the water™ said...

Страхотно е. Ужасно близко до собствените светулки в главата ми.

sun said...

Хората всъщност многоси приличат :) Но илюзията за собствената им уникалност ги кара да пишат.