17.11.08

сняг


Усещаш ли уханието на кафе, мила моя?
Усащеш ли дъхавия аромат, който навлиза през ноздрите ти, изпълва синусите ти, нахлува в белите ти дробове алвеола по алвеола?
Представяш ли си какво е да помирисваш горещото, ухаещо на нож кафе, завита в топлото одеало...
Онова дебело одеало, което драска порозовялата кожа на бузите ти... А срещу теб е хълмът с огромните борове, покрити със сняг.
Изглеждаш като натъркана със сняг, любима.
Бузите ти са розови, устните - алени, а очите ти... не мога да определя цвета им, независимо че ми е до болка познат.
Като малко момиченце си. И сякаш не държиш кафе, а течен шоколад. И бузите ти сякаш горят не от вълната на одеалото, а от прегръдката на баща ти след работа. И очите ти светят като пред магията на онзи свят от годините на поляната пред дома ти... зеленото, обезумяващо зеленото...
Навън е студено и бяло, мила моя. Облечи се, за да не настинеш. Майка ти няма да влезе да ти се скара, че си боса.
Никой няма да дойде в този сняг.

4 comments:

rozitu said...

Прекрасно, просто прекрасно:)

sun said...

Благодаря! Всъщност е вдъхновено от много "топъл" филм - "Вики Кристина Барселона". Но отключването на потока на асоциациите е труден за контролиране процес.

5q said...

Непоколебимо прекрасен край. Майсторско обръщане на сюжетната линия.
Благодаря за удоволствието да чета текстовете ти.

sun said...

5q, удоволствието да се четем е взаимно, знаеш!
А мнението ти за моето писане е от изключително значение за мен.
(Това го знаеш също, нали?)