Skip to main content

Вкусът на живота

2007
Почти като на шега се срещнах с Любо Николов (авторът, както се досещате). Но то така покрай работата стават и интересни неща. И се сдобих с първата си книга, подписана лично от автора и то лично до мен.
В началото ми се стори несериозно на такъв малък обем да са вместени около 60 разказа. 60 разказа, за Бога! Но впоследствие осъзнах, че това са разказите, заради които търся място в градския транспорт с надеждата преди да стигна Петте кьошета да прочета 2-3 от тях.
И не са като разказите на Виктор Пасков, които чета паралелно и след всеки трябва да си "почивам". Не, искам следващия и следващия, и така...
Любо Николов ми каза, че не искал разказите му, събрани в една книга, да звучат еднакво. (Само за протокола, това не е единствената му книга.) Но това е невъзможно, когато в единия четеш за лов или риболов, в другия - за вътрешнополитическите събития от `90-те, в третия - спомените на вероятно отдавна починали хора от времената, когато те са били на моите години и т.н.
И тази нощ, след като прочетох и последните няколко разказа, у мен се загнезди някакво странно усещане. Не обичам кратките жанрове, определено. Но така леко не са ми вървяли текстове от времето когато четях... О`Хенри. И Мопасан.
Не твърдя, че разбирам от литература. Не твърдя, че разбирам от О`Хенри или Мопасан. Не твърдя, че Любо Николов е О`Хенри или пък Мопасан.
Но ако ви се чете нещо леко, ненатрапчиво и чисто, човешко, българско, "Вкусът на живота" е за вас.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…