Skip to main content

Дневник на сътворението

2008
Може би заради собствените ми страхове, заради собствените ми ужаси и мании, заради скелетите, скрити в личния ми гардероб, и не на последно място – заради блазнещата ме мисъл да се определям по-скоро като творчески, отколкото като рационален и ежедневен човек... и най-вече, защото съм жена...
И поради всички тези, а и поради още сто милиона причини – думите, структурата, биографичното, приказното, историите...
Тази книга е много добра!
"Както Плат (Силвия), така и Пеньо(Колет) казва, че "има чувството, че (е) "погълната", "изядена" от мъжа, който я обича. А вследствие на разврата болестта й се влошава.
Напивам се също и от крайна умора. Трябва да си много силен физически, за да можеш да се напиваш, без да отпадаш на другия ден и после още, малко по малко, с всеки изминат ден (...). Ужасно е да се напивам, за да "бъда като него", а когато изтрезнея, да опротивявам на себе си.
Тя започва да съзира капаните на еротизма във вида, в който го прилага Батай (Жорж). Дава си сметка, че макар да служи за "удавяне на отчаянието", то той "съвсем не е съвместим с действения, силния живот". И нещо още по-важно - тя разбира, че за една жена "да играе на най-опасните игри на разложението у мъжа" не е нищо друго, освен "вид самоубийство".
Тя има право: когато двамата се надвесват над ръба на бездната, тя е бездната. Обратното на "близнака", на "свидетеля", на огледалото. Да бъдеш бездната на някого, означава да си загадъчна, непроницаема за него. Когато тайнството, отразявано в дълбините ти, се изчерпи, то ще трябва да бъде отразено в дълбините на друга, за да се съхрани сакралното. Отличителната черта на жената-бездна е следователно задължението й да бъде замествана".

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…