Най-подтискащата вечер.
Вечерта, в която ме връхлита най-тежката депресия. Започва още по обед.
Поне има цикличност. Но предвидимостта не помага. Ритъмът е безпрекусловен, непоколебим, като съдник и палач едновременно. Като човека с кремъка до кладата.
Това е проклетата вечер. Прокълнатата вечер. На никога неоживяващия мъртвец. И няма Празник на мъртвите, нито козунак за Великден и свещ за задушница, и червено вино за годишнините, и паметник за живите.
Обещавам си да не задавам въпроси. Да не се питам какво прави той и какво няма да правя аз. Фокусирам се върху утрешните планове, идеите за вдругиден, задачите за следващата седмица.
Заричам се да не мисля. Или, ако го правя, да е със знак +. Проклинам се да не плача. Заплашвам се, за да не пия.
А после се предавам.
И пия. И плача.
И сърцето ми се пръсва на хиляди, не, на милиони кристали. Студени и остри. Като лед. Като мен самата в понеделник, вторник, сряда и четвъртък. И кървящи – досущ като мен.
В петък.
Вечер.