Като след лятна гръмотевична буря всичко си дойде на мястото. Нещата са си пак по старому. А аз стоях зад дебелото стъкло и наблюдавах отблясъците - кръв и болка до полуда, безкрайни лилави полета, безумни странни хора, които се стрелкат между талазите на дъжда... дъжд от алкохол и непреодолимото желание to fuck somebody, anybody, деца като раци и възрастни като медузи. И там някъде аз, бягаща от себе си и откриваща зад всеки ъгъл, във всяка чаша и поглед само мен.
Летните бури винаги са кратки и повалят само слабите дървета. А на мен ми беше интересно просто да гледам и да обяснявам на безкрайно чужд за мен език коя съм и как съм попаднала между светкавиците. И на моя си ужасно краен език да отблъскав крайници.Накъде между аолина и алкохола се наслаждавах на най-прекрасната гледка на света - тъмно пристанище, много ярки, но и много далечни светлини.
Дори пих кафе в град, от който познавам само един човек, за когото не можах да спра да мисля, колкото и да се старах.
Аз в бяло, черно или червено - и лепнещите като морския въздух погледи, в които си така преследваният anybody.
Лятото свърши. И тази мисъл невероятно ме радва. Винаги съм го мразела, защото от години в горещините водя най-ожесточената битка с и за себе си. Не се намерих. Пак. Но беше интересно търсене.
Сега изпитвам неутолим глад да пиша. Дано има нещо, което да ме вдъхновява. Както казва Сън, най-важното е животът да е интересен. Засега продължава да се развива доста задоволително в тази посока.