Skip to main content

felicidad


Започвам да се чудя дали в природата на човека не е заложено да се отдава. Независимо на какво - вяра, човек, фикс-идея... Само и само да намери щастието.
Вчера се запознах с един човек. Монах на 27 години, който твърдеше, че любимият му сезон е зимата, защото тогава в манастира не идват туристи и всичко е пропито от "мистика". Наблюдавах хора, които имат общ език и общ свят, в който никой непросветен не може да проникне. Размишлявах върху собствената си отдаденост (независимо, че при нея егоцентризмът е твърде силно залегнал).
Какво постигаме, вярвайки си, че това, на което сме отдали мислите и чувствата си, наистина си заслужава? Става въпрос за толкова имагинерна същност, че в крайна сметка... не се ли оказваме напълно сами? Сами с мислите си. Сами със себе си.
Един приятел твърдеше, че най-страшният миг е този, в който оставаш насаме с мислите си. Склонна съм да му вярвам. Просто тогава самотата е най-осезаема.
Тогава каква сила (или мазохизъм) трябва да притежава някой, който е готов да наблюдава белотата на снега през решетките на манастирския прозорец? Какво жертва човек, когато отдадва живота си на някого с мисълта, че завинаги ще е с него? Нима има завинаги?
Не се ли свежда и приключва всичко със самотата?
Бих искала да съм си самодостатъчна. Да изпитвам удоволствие от всеки миг, прекаран насаме със себе си, вършейки приятни и интересни неща. Но и аз съм пристрастена към себеотдаването.
Може би трябва да се променя. Защото моментът след загубата на "истински" важното в живота ти е наистина страшен. Тогава, дори и да си сред много хора, самотата е всепоглъщаща. Като "мистична" зима.
Не пожелавам на никого да попада зад решетките на собствената си самотна същност, заобиколен от снеговете на объркването, загубата на посоката и безкрайната белота на собственото си съзнание. В което тепърва трябва да гради нови истини.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…