Skip to main content

felicidad


Започвам да се чудя дали в природата на човека не е заложено да се отдава. Независимо на какво - вяра, човек, фикс-идея... Само и само да намери щастието.
Вчера се запознах с един човек. Монах на 27 години, който твърдеше, че любимият му сезон е зимата, защото тогава в манастира не идват туристи и всичко е пропито от "мистика". Наблюдавах хора, които имат общ език и общ свят, в който никой непросветен не може да проникне. Размишлявах върху собствената си отдаденост (независимо, че при нея егоцентризмът е твърде силно залегнал).
Какво постигаме, вярвайки си, че това, на което сме отдали мислите и чувствата си, наистина си заслужава? Става въпрос за толкова имагинерна същност, че в крайна сметка... не се ли оказваме напълно сами? Сами с мислите си. Сами със себе си.
Един приятел твърдеше, че най-страшният миг е този, в който оставаш насаме с мислите си. Склонна съм да му вярвам. Просто тогава самотата е най-осезаема.
Тогава каква сила (или мазохизъм) трябва да притежава някой, който е готов да наблюдава белотата на снега през решетките на манастирския прозорец? Какво жертва човек, когато отдадва живота си на някого с мисълта, че завинаги ще е с него? Нима има завинаги?
Не се ли свежда и приключва всичко със самотата?
Бих искала да съм си самодостатъчна. Да изпитвам удоволствие от всеки миг, прекаран насаме със себе си, вършейки приятни и интересни неща. Но и аз съм пристрастена към себеотдаването.
Може би трябва да се променя. Защото моментът след загубата на "истински" важното в живота ти е наистина страшен. Тогава, дори и да си сред много хора, самотата е всепоглъщаща. Като "мистична" зима.
Не пожелавам на никого да попада зад решетките на собствената си самотна същност, заобиколен от снеговете на объркването, загубата на посоката и безкрайната белота на собственото си съзнание. В което тепърва трябва да гради нови истини.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Кулинарен уикенд

През последния уикенд опитах три нови рецепти и бързам да ги споделя, защото се получиха доста вкусни, а за сметка на това хич не са сложни. Ей ги на:

Хрупкави гофрети - благодарение на страхотната ми колежка Биляна 😊
В купа се разбиват 250 грама масло (аз лично използвах олио - 1 супена лъжица = 20 грама) с 250 грама захар. По съвет на гореспоменатата Биляна използвах кафява захар и се получава много по-дъхаво. Добавят се 4 яйца, 300 грама брашно и ванилия (аз набухах 2 пакетчета, нямам течна есенция). Резултатът е доста гъста смес с консистенцията на кексово тесто, която се пече в гофретник, а резултатът е уникално приятни, естествено сладки и дъхави на карамел гофрети. Консумират се чудесно и без добавки, защото са си сладички.  Нямам какво да добавя, освен че са супер добри.


Мъфини с кафе и канела - рецептата е от книжка за солени и сладки мъфини
320 грама брашно се смесват със супена лъжица бакпулвер, половин чаела лъжичка канела и една супена лъжица нескафе. Добавят се 80 грама захар…

Новина или лакомство

Ако ви се струва, че в тази реплика липсват пакостите, лъжете се.
Напоследък гледам сутрешни блокове. Превключвам между трите най-рейтингови телевизии докато си пия кафето, обувам си чорапите или си плескам крем по лицето. И потъвам във все по-дълбоки размисли кому е нужен този формат на поднасяне на информация. Тази сутрин, докато крачех бодро по софийските улици, по които -6 се усещаше като -11, ме осени прозрение – на всички, завихрени в омагьосания кръг на битието на „казал и рекъл“, а не на „изпълнил и постигнал“.
Сутрешните блокове, както и повечето телевизионни формати, не произвеждат новини, те популяризират мнения и коментари. Тях пък ги препечатват всички онлайн и печатни издания (доколкото са останали такива), но отново в рубриката „новини“. Така за новина се приема, че ген. Румен Радев е доказан надпартиен президент, че в следващия парламент ще влязат ГЕРБ, БСП, ДПС, Патриотичен фронт и както и да се казваше партията на Марешки, че хората са бедни, тъпи, нещастни, ограбени,…