23.7.06

felicidad


Започвам да се чудя дали в природата на човека не е заложено да се отдава. Независимо на какво - вяра, човек, фикс-идея... Само и само да намери щастието.
Вчера се запознах с един човек. Монах на 27 години, който твърдеше, че любимият му сезон е зимата, защото тогава в манастира не идват туристи и всичко е пропито от "мистика". Наблюдавах хора, които имат общ език и общ свят, в който никой непросветен не може да проникне. Размишлявах върху собствената си отдаденост (независимо, че при нея егоцентризмът е твърде силно залегнал).
Какво постигаме, вярвайки си, че това, на което сме отдали мислите и чувствата си, наистина си заслужава? Става въпрос за толкова имагинерна същност, че в крайна сметка... не се ли оказваме напълно сами? Сами с мислите си. Сами със себе си.
Един приятел твърдеше, че най-страшният миг е този, в който оставаш насаме с мислите си. Склонна съм да му вярвам. Просто тогава самотата е най-осезаема.
Тогава каква сила (или мазохизъм) трябва да притежава някой, който е готов да наблюдава белотата на снега през решетките на манастирския прозорец? Какво жертва човек, когато отдадва живота си на някого с мисълта, че завинаги ще е с него? Нима има завинаги?
Не се ли свежда и приключва всичко със самотата?
Бих искала да съм си самодостатъчна. Да изпитвам удоволствие от всеки миг, прекаран насаме със себе си, вършейки приятни и интересни неща. Но и аз съм пристрастена към себеотдаването.
Може би трябва да се променя. Защото моментът след загубата на "истински" важното в живота ти е наистина страшен. Тогава, дори и да си сред много хора, самотата е всепоглъщаща. Като "мистична" зима.
Не пожелавам на никого да попада зад решетките на собствената си самотна същност, заобиколен от снеговете на объркването, загубата на посоката и безкрайната белота на собственото си съзнание. В което тепърва трябва да гради нови истини.

No comments: