Skip to main content

Exploded Head (1 ноември 2006)


Винаги има решение. Винаги има изход. Винаги можеш да ги намериш. Но винаги пътят до тях е толкова бодлив, толкова в Голгота style, че понякога хората започват да се носят по улиците като малки, ежедневни и банални Христосовци. Говорят си сами, капките пот по челата им започват да се превръщат във вино, а кръстът е скрит някъде под космодиска, купен с надеждата, че това е решението за артрита, ишиаса, подаграта и други изключително впечатляващи заболявания.

Главите на хората се пръскат още преди да са достигнали заветния хълм. И сигурно това е проблемът. Че позволяваме пътят, осеян с битов алкохолизъм, битово насилие и битовизми, да ни заслепи като слънцето в 11 часа и да не видим, че изход винаги има и той е там, горе. И че колкото и черен и летален да изглежда финалът, дори това е светлина.

"Най-хубавото нещо на земята е небето"

Само че, заболи нос в земята, в която попиват сълзите ни от шкембе чорба с много чесън и наливна бира без алкохолно съдържание, забравяме да погледнем нагоре, напред, а ако го сторим, слънцето блести и очите болят. А болката - сърдечна, физическа, виртуална, в даден момент е единственото нещо, което ни напомня, че сме били влюбен, че сме се любили, че сме мислили до момента, в който мозъчната кутия експлоадира и съдържанието й се превръща в уличен прах, пепел от цигари и засъхнали по ръба на неизмитата чаша копнежи.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…