Винаги има решение. Винаги има изход. Винаги можеш да ги намериш. Но винаги пътят до тях е толкова бодлив, толкова в Голгота style, че понякога хората започват да се носят по улиците като малки, ежедневни и банални Христосовци. Говорят си сами, капките пот по челата им започват да се превръщат във вино, а кръстът е скрит някъде под космодиска, купен с надеждата, че това е решението за артрита, ишиаса, подаграта и други изключително впечатляващи заболявания.
Главите на хората се пръскат още преди да са достигнали заветния хълм. И сигурно това е проблемът. Че позволяваме пътят, осеян с битов алкохолизъм, битово насилие и битовизми, да ни заслепи като слънцето в 11 часа и да не видим, че изход винаги има и той е там, горе. И че колкото и черен и летален да изглежда финалът, дори това е светлина.
"Най-хубавото нещо на земята е небето"
Само че, заболи нос в земята, в която попиват сълзите ни от шкембе чорба с много чесън и наливна бира без алкохолно съдържание, забравяме да погледнем нагоре, напред, а ако го сторим, слънцето блести и очите болят. А болката - сърдечна, физическа, виртуална, в даден момент е единственото нещо, което ни напомня, че сме били влюбен, че сме се любили, че сме мислили до момента, в който мозъчната кутия експлоадира и съдържанието й се превръща в уличен прах, пепел от цигари и засъхнали по ръба на неизмитата чаша копнежи.