Понякога усещам, че желанията ми стават опасни. Опасно лесни за осъществяване. Наблюдавам как косата гъделичка ухото ти и се чудя не те ли дразни. Почти съм готова да се протегна и да я разроша. Готова съм. И се приземявам.
Седнал си до мен. До мен, не срещу мен. Не се ли сещаш, че е по-разумно да спазваш една здравословна дистанция? Здравословна за теб. Но повече за мен.
Всичко е толкова естествено и леко - разговорът, усмивките... на една крачка от репликата "Мило, хайде да се прибираме". Радвам се, че никой не ме е наричал "мило", малко е дебилно. Въпреки това понякога толкова ми прищраква хормонално-емоционалният дисбаланс, че се виждам като твоето "мило", "бебче", "сладурче", "меченце", "котенце"... тръпки взеха да ме побиват. За Бога, аз не съм създадена за това! И все пак - в момента Сън е влюбена и ще спазва всички канони на поверената й роля.
Така че.... сменям стила и пак се връщам на писането с розови очила.
Рисуваш ми върху подложката за хранене - домати с формата на ягоди на бял, беличък фон. Рисуваш ми спалнята, която искаш да имаш. Не съм съгласна само с височината. Но знам, че ще се договорим. Разказваш ми колко пъти си се опитвал да се самоубиеш по невнимание като дете. Смея се - искрено и до припадък, забавляваш ме неимоверно много. Обясняваш ми как спиш, когато до теб има някого. Вярвай ми, спомням си. Рисуваш, а аз искам да открадна химикалката от ръцете ти. Стига са се занимавали с нея! Аз съм тук! Аз имам също ръце, имам кожа, лице, нервни рецептори, у които могат да бъдат събудени много по-интригуващи реакции, отколкото у тази хартия на генномодифицирани домати.
***
Рисуваш ли?
И нежно да е -
разкажи ми...
Рисуваш ли?
За дните отминали - диви и зли -
говори ми времето,
а дните минават и плачат върбите
за своята малка сребриста луна
в реката удавена...
Морето, застинало в мрачни предчувствия,
най-сетне познало любов и поквара,
рисува с богоподобната страст на ветреца
градина със рози, дъга и копнеж.
Я. Кянов
Седнал си до мен. До мен, не срещу мен. Не се ли сещаш, че е по-разумно да спазваш една здравословна дистанция? Здравословна за теб. Но повече за мен.
Всичко е толкова естествено и леко - разговорът, усмивките... на една крачка от репликата "Мило, хайде да се прибираме". Радвам се, че никой не ме е наричал "мило", малко е дебилно. Въпреки това понякога толкова ми прищраква хормонално-емоционалният дисбаланс, че се виждам като твоето "мило", "бебче", "сладурче", "меченце", "котенце"... тръпки взеха да ме побиват. За Бога, аз не съм създадена за това! И все пак - в момента Сън е влюбена и ще спазва всички канони на поверената й роля.
Така че.... сменям стила и пак се връщам на писането с розови очила.
Рисуваш ми върху подложката за хранене - домати с формата на ягоди на бял, беличък фон. Рисуваш ми спалнята, която искаш да имаш. Не съм съгласна само с височината. Но знам, че ще се договорим. Разказваш ми колко пъти си се опитвал да се самоубиеш по невнимание като дете. Смея се - искрено и до припадък, забавляваш ме неимоверно много. Обясняваш ми как спиш, когато до теб има някого. Вярвай ми, спомням си. Рисуваш, а аз искам да открадна химикалката от ръцете ти. Стига са се занимавали с нея! Аз съм тук! Аз имам също ръце, имам кожа, лице, нервни рецептори, у които могат да бъдат събудени много по-интригуващи реакции, отколкото у тази хартия на генномодифицирани домати.
***
Рисуваш ли?
И нежно да е -
разкажи ми...
Рисуваш ли?
За дните отминали - диви и зли -
говори ми времето,
а дните минават и плачат върбите
за своята малка сребриста луна
в реката удавена...
Морето, застинало в мрачни предчувствия,
най-сетне познало любов и поквара,
рисува с богоподобната страст на ветреца
градина със рози, дъга и копнеж.
Я. Кянов