Skip to main content

drawing


Понякога усещам, че желанията ми стават опасни. Опасно лесни за осъществяване. Наблюдавам как косата гъделичка ухото ти и се чудя не те ли дразни. Почти съм готова да се протегна и да я разроша. Готова съм. И се приземявам.
Седнал си до мен. До мен, не срещу мен. Не се ли сещаш, че е по-разумно да спазваш една здравословна дистанция? Здравословна за теб. Но повече за мен.
Всичко е толкова естествено и леко - разговорът, усмивките... на една крачка от репликата "Мило, хайде да се прибираме". Радвам се, че никой не ме е наричал "мило", малко е дебилно. Въпреки това понякога толкова ми прищраква хормонално-емоционалният дисбаланс, че се виждам като твоето "мило", "бебче", "сладурче", "меченце", "котенце"... тръпки взеха да ме побиват. За Бога, аз не съм създадена за това! И все пак - в момента Сън е влюбена и ще спазва всички канони на поверената й роля.
Така че.... сменям стила и пак се връщам на писането с розови очила.
Рисуваш ми върху подложката за хранене - домати с формата на ягоди на бял, беличък фон. Рисуваш ми спалнята, която искаш да имаш. Не съм съгласна само с височината. Но знам, че ще се договорим. Разказваш ми колко пъти си се опитвал да се самоубиеш по невнимание като дете. Смея се - искрено и до припадък, забавляваш ме неимоверно много. Обясняваш ми как спиш, когато до теб има някого. Вярвай ми, спомням си. Рисуваш, а аз искам да открадна химикалката от ръцете ти. Стига са се занимавали с нея! Аз съм тук! Аз имам също ръце, имам кожа, лице, нервни рецептори, у които могат да бъдат събудени много по-интригуващи реакции, отколкото у тази хартия на генномодифицирани домати.
***
Рисуваш ли?
И нежно да е -
разкажи ми...
Рисуваш ли?
За дните отминали - диви и зли -
говори ми времето,
а дните минават и плачат върбите
за своята малка сребриста луна
в реката удавена...
Морето, застинало в мрачни предчувствия,
най-сетне познало любов и поквара,
рисува с богоподобната страст на ветреца
градина със рози, дъга и копнеж.
Я. Кянов

Най-четеното

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно