14.10.08

Приказка за свещ

Имало едно време едно момиченце, което се казвало Мариана. Нали така започваше всяка една приказка? Въвежда ни в история, в която винаги има нечие присъствие – присъствието на нещо толкова материало и същевременно с това толкова заредено с енергия, емоция и душевност, че не може да бъде сруго, освен човек. В нашия случай въвеждаме в началото на приказката персонажа на момиченцето Мариана. И за да не бъдем голословни, нека се договорим за няколко неща:


През времето, върху което се фокусира нашата приказка, Мариана е именно момиченце, защото е едва на 9 години. По-късно тя ще стане на 19, 29, 39, на 49 и 59, на 69 и дори на 79. Защото позитивните герои на приказките са винаги дълголетни, а Мариана била именно такъв позитивен герой. Само че ние ще се съсредоточим върху времето, в което Мариана е на 9 години. Защото нашата приказка е за сълзи, а на тази възраст Мариана изплакала толкова много от тях, колкото не била проливала дори като пеленаче.


На 9 години Мариана изглеждала като всяка друга своя връстница – малка, слаба, с две дълги руси плитки, лунички по носа и сини очи. Като изключим плитките, луничките и синчеца в очите, Мариана била досущ като всяко друго момиченце на своята улица и дори и тя, като всички останали, носела рокля с карирана ивица на края, пришита, за да прикрива ожулените й от играта на дама по паважа колена.


Мариана живеела в малка къща на три етажа – сутерен, апартамент и таван – заедно с цялото си малко семейство – майка си, баща си, котката и златната рибка. Тя нямала братя или сестри. Дори любима кукла на име Бети си нямала. А съседката отляво си имала платнената Герда с разшития крак, а пък тази отдясно – Дора с порцелановата глава и опърлените от коледните свещи рижи къдрици. Но Мариана нямала кукла.


Мариана играела по цял ден с Кристиан. Той бил син на най-добрите приятели на марианините родители и точно като синеоката си приятелка нямал братя или сестри. Също като Мариана той живеел с майка си и баща си, но вместо котка имал баба, а вместо рибка – хамстер. Единствената разлика между Мариана и Кристиан била голямата къща, в която живеело момчето. А, и косите, луничките, очите и годините – Кристиан бил на 12.
Ако обаче очаквате, че след 30 години Мариана ще е щастливо омъжена за най-добрия си приятел от детските години, се лъжете. Тя ще се омъжи, но за момче от друг град, което има алергия към котки, хамстери и дори златни рибки. Защото тази приказка има иносказателен, а не щастлив завършек. А за тази й характеристика е необходим още един елемент – трагедия.
Кристиан умрял. Паднал от черницата в двора ли, разболял се от тиф може би? Това е без отношение към нашия разказ.
И така, малката русокоса Мариана се затворила покрусена на тавана на своята къща и заплакала. Плакала безутешно дни наред. Не искала да излезе да поиграе със своите съседки отляво и отдясно, независимо от факта, че баща й купил най-красивата кукла от магазина за играчки в края на улицата. Тя плачела. И единствената храна, която приемала, било брюкселско зеле. Отказвала да погледне през прозореца на малката таванска стаичка, дори когато пред ниската им ограда спирал продавачът на карамелизирани орехи. Само плачела. Може би от брюкселското зеле, а може би поради специфичната й възраст, постепенно сълзите на Мариана започнали да образуват малка купчина на пода. Точно като пещерен сталагмит – малко по малко те се трупали, добивайки нетипична форма. Първоначално го забелязала котката, която започнала подозрително да оглежда през открехнатата врата конусообразната купчина в краката на своята малка и нещастна господарка. Видяла я и майката, която се спънала в нея, носейки на Мариана поредната порция брюкселско зеле (този път подправено с бял пипер и куркума). А накрая бащата, който вече се бил отчаял от плачевното състояние на своята единствена дъщеря, възкликнал, качвайки се една тъмна ноемврийска вечер на тавана: „Но от къде тази свещ в краката ти, Мариана?”
Чак тогава и самата Мариана забелязала, че от стотиците, хиляди и милиони сълзи, които била изплакала по Кристиан, в краката й се била оформила конусовидна свещ с цвят на есен.
И тъй като импулсът е нещо необяснимо, ние няма да се опитваме да разказваме и разбираме какво накарало Мариана да сложи фитил в свещта (от връзката на роклята на новата си кукла) и да я запали. И докато пламъчето горяло, тя усещала, че няма повече сълзи. Но и нямало повече за какво да плаче. Защото Кристиан се бил превърнал в светлина.


Понякога хората дотолкова се опианяват от страданието, че не виждат градивния елемент в него. Любовта към хората, които сме изгубили, е много по-светла и важна от всяка една изплакана сълза. Тя е свещта в тъмната ноемврийска вечер, която пък е метафора на живота. Само трябва да намерим сили, за да й сложим фитил.

No comments: