Skip to main content

порното през призмата на...


Порното през призмата на Габриел Гарсия Маркес. Жената в порното като участник в романа "Есента на патриарха".

Няма пряка реч. В продължение на десетки страници. Тя не говори. Тя е описвана от камерата. Анална фиксация. Макар че и "орална" е подходящо. Вагинална. Три женски органа и нито една дума. А единият е и единственият, с който може да се артикулира не- и съответно членоразделна реч. Но разделение на членовете няма. "Колкото повече, толкова повече". Да живее Мечо Пух, въпреки че мястото му май не е в този пост. Кому е нужна дума, когато камерата изпълнява ролята на нобелов лаурет в описването на обречеността. Обреченост на "Сто години самота". И нито една дума. Обреченост на лицево-челюстна еякулация.

Порното през призмата на Simply Red, "Your eyes": "I wanna look into your eyes again, I wanna look into the windows of your soul".

Оралност, придружена от задължително взиране. Нейните в неговите очи. Нейните прозорци към душата. В които прозира усещането за изпълнен професионален дълг. Добра свирка за добър хонорар. "Добро момиче, аз му пея, то ми свири". Ъпсурт. Windows на Microsoft - абсолютен онанизъм в костюма на добре свършена работа. Гледане в очите. Просълзяване. От грижа към клиента? Не, просто от напрежение в сливиците. Очите на упражняващата се в музикалност жена - отворен прозорец към света. Свят, в който свирката е средство, но в никакъв случай цел. А ти духаш ли в правилните ситуации и на правилните хора? "А ти записа ли се комунист"? Стар лозунг, но смисълът е същия - навряха ли ти го достатъчно дълбоко в орален аспект с цел достигане на псевдопозитиви? В първия случай - за да имаш работа, образование, дом, пари и прочие. Във втория - москвич, ежегодна почивка в станцията на предприятието на морето...

Порното през призмата на "Изгубени в превода".

Понякога хората се разбират само с поглед. Или посредством предоставения им сценарий. Той влиза, тя е нацупена. Той пита "Аз ядосвам ли те", тя продължава да се цупи, но по-малко. Той я пита същото, тя се усмихва. След 30 секунди тя вече проверява колко дълбоко може да проникне пенисът му във всяко едно нейно отверстие. Кому са нужни думите, когато "по делата ще ги познаете". Да ме прощава Господ. Жената не просто е безмълвна, най-вероятно от възторг пред вида на неговата неописуема мъжественост. Тя НЕ РАЗБИРА какво й се говори.

Порното през призмата на Salamander.

Приятелко, чукали ли са някога обуката ти? А ти чукал ли си нечии ток и подметка? Не? Пропуснал си. В порното това отдавна е класика. Грешката да се поправи своевременно! Нужна е една (поне) обувка с 13-15 сантиметров дебел ток в стил "края на `90-те в "Чака-рака". Успех! Дано боята за обувки не е канцерогенна.



Жената е своята плът. Това, което е вътре в нея, било то мозък, душа и т.н., вече не е женско. Не е и женствено. То е унисекс. То не предивзиква, не възбужда, не стимулира. Виж, за симулирането спор няма.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…