Skip to main content

искам


хапче за забравяне. на всичко
Искам да забравя коя съм, какво съм правила, какво ми се е случвало и какво не е.
Искам да се превърна в бяло поле, на което да рисувам с водни боички. Проблемът е, че ги виждам шарени, пъстри, слънчеви, цветни, а точно цветните неща искам да забравя.
Искам да съм чисто нова, нова и чиста, непорочна, недокосвана, незачената дори.
Искам да съм бял пух от тополи в поривите на пролетния вятър.
Искам да спра да мисля.
Искам да спра да дишам.
Искам да бъда движена от чуждо дихание, но дихание без мисъл, страсти и желания.
Искам да съм бяло найлоново пликче, понесено от прашния градски вятър по тротоара.
Искам да съм перо от току-що хвръкнала птица на малък площад със стари павета.
Искам да съм жълто листо, паднало във водата в коритото на стара селска чешма.
Искам да съм капките вода по стените на кладенеца в градината на баба.
Искам да съм тъмнината в спалнята в Севлиево.
Искам да съм приказката, която дядо разказваше.
Искам да съм мястото под храста срещу дома ми в Плевен, където през зимата от снега се крие джудже.
Искам да съм светлината в белия хол в дома ми, където е тихо, тихо, тихо.
Искам да плача, плача, плача. Да пия хапче след хапче и да забравям всичко, да останат само белотата и тишината. Да се пречиствам.
Искам някой да измие лицето ми и да отмие мен от него.
Искам да не мисля, да не чувствам, да не мразя и обичам, да не играя, да не побеждавам и да не бъда побеждавана, да не виждам, да затворя очи. Боли ме като гледам. Боли ме като дишам. Просто съм изморена. От себе си. Трябва да внимавам какво си пожелавам. Случва се.
Искам да рисувам с водни боички по бялото платно на забравената си личност. Но пак ще се получи сюрреалистичен образ, защото толкова съм потънала в шареното, жълтото, зеленото и червеното. Белотата остана години назад, заедно с чистотата, наивността и девствеността. Сега съм голяма, едра, висока, тежка, телесна, плътна, докосвана стотици пъти, понякога мека, понякога размекната, понякога твърда като желязо, понякога втвърдена от напрежение, болка, умора, гняв. Твърде много обреченост има в промяната, затвърждавана с години.
Искам хапчето.
Искам да си почина от себе си.
Искам да започна да приемам себе си по-позитивно. А май нямам сили за нова промяна. Затова искам да се забравя.

Най-четеното

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно