1.8.16

Безобразни

Казват, че когато затвориш една врата, се отваря друга. Проблемът е, че при затварянето има миг на мрак, който може да продължи много кратко или пък дълго, толкова дълго, че да се зачудиш правилно ли си постъпил. А всъщност не е задължително дори да мислиш за онази, за първата врата, като за затворена. Защото тя оставя завинаги една нова пролука в съзнанието ти, една пролука, през която са минали и, ако имаш късмет, в теб са останали мисли, идеи, спомени, хора.

Иска ми се да разкажа интересна история, да споделя поучителен пример или просто да блесна с остроумие и мъдрост. Но за това си трябва спокойствие, трябва си енергия. И не е, защото една луда кака крещеше в 5:55 ч под прозореца ми тази сутрин в Плевен „След 15 минути съм пред мекичарницата“. Не, просто последната година и нещо беше по-изморителна, отколкото съм била след не една и две предизборни кампании.

Но за първи път в живота ми съм напълно готова да оставя открехната вратата и всичко хубаво, натрупано, носещо усмивки, да продължи да влиза през нея. Обичам си работата и си обичам екипа – във фондация „За Нашите Деца“ работят най-страхотните хора, които можете да срещнете някога. В тази организация има хора, които познават поименно децата в циганската махала. Те знаят кое е най-доброто адаптирано мляко, защото всеки ден бебетата са в ръцете им. Те помагат на семейства, за чиито деца надежда няма, но семействата казват „Поне им дават радост“. Те променят животи и днес децата на тази фондация са в България и по света, но не като маргинали, а като осъзнати личности с шанс за пълноценен живот.

Когато започнах работа във фондацията, търсех просто работа. Но намерих кауза, за която да давам от себе си през целия си живот. Защото само когато видиш бебе, идващо от родилно отделение, изоставено от родителите си, увито във вързоп, неискано, неканено, необичано, да намира прегръдка и топлина, разбираш какво значи истинска всепоглъщаща самота. Само когато видиш дете, спасено от трафик, да тича щастливо, след като не е можело да ходи, разбираш колко щастлив си всъщност. И не защото си имал късмета да отраснеш с покрив, храна, обич, образование. А защото си дал малко от себе си на някой, който е нямал твоя късмет.

Бих препоръчала на всеки да доброволства или да дарява – на всеки каквото му е по силите. И не си мислете, че това се изразява в един час гушкане на бебета месечно или в 1 торба с дрехи на сезон. Какво са за вас 5 лева на месец? Една кутия от 30-те с цигари? А ако сте десет души, това прави 50 лева – знаете ли колко пюрета са това? Знаете ли колко терапии за деца са, колко помощ от специалист? Не си мислете, че един SMS е нищо. Много е, защото когато сме много, и малкото е много. Колегите ми от фондация „За Нашите Деца“ знаят това. Скоро аз ще продължа по нов път, но вече знам, че моето участие е много по-важно от пасивността ми.

Някои хора нямат 5 лева за даряване на месец. Но имат глас, с който да разкажат колко смислено е да се помага на всяко дете. И имат сърце, в което да приемат различните – тези с увреждане, тези с по-тъмен цвят на кожата или просто тези без късмет да се родят желани. Защото всичко е важно – 1 SMS, 1 дума за подкрепа, 1 час от времето ви месечно. Всяка помощ е важна, не го забравяйте.

И този блог не е само за книги. Книгите са онзи, другият живот, докато нашият си ни заобикаля всекидневно. И ако искате да го промените, не забравяйте да сте човеци всеки ден, не само докато четете.

4.5.16

Дядо Георги



Всъщност не познавам такъв дядо, моите се казваха Кръстьо и Никола. Понякога си мисля какви хубави имена носеха – на кръста и на светец. Не че имам нещо против Ричард или Доминик, но не си представям как някой ден внуците им ще говорят и мислят за тях по същия начин, по който аз говоря и мисля за моите дядовци Кръстьо и Кольо.

Но нямах предвид това в случая. Днес ми се случи нещо малко, хубаво и добро, всъщност аз го случих. И искам да го разкажа не от гордост или самохвалство, а за напомняне колко малко му е нужно на човек, за да се почувства добре, особено в забързаната градска среда на София, в която хората си вдигат скандали на ескалатора, в супермаркета или просто по улиците, ей така, за спорта. 

Реших да си заредя картата за метро на спирката до станцията на стадиона и само за протокола – днес времето е доста гнусно, ветровито и мокро. Запътих се към т.нар. бюро на Центъра за градска мобилност – малка будка с малко гише и первазче, за да може човек да си подреди документите, парите или мислите, докато чака едрата леля, седнала вътре. Та пред това гишенце, на открито, закачил бастун на това первазче, се бореше с вятъра, банкнотите, треперещите си ръце и непослушните движения на портфейла си един дядо. Жената отвътре му говореше доста високо, защото той не чуваше, но възпитано и всъщност мило. Нарече го дядо Георги, а той, като ме видя наредена до него, се притесни още повече, ръцете му се разтрепераха още по-силно, започна да обърква стари касови бележки с банкноти, поискаха му лична карта, той не можа да я открие веднага, въпреки че се подаваше… И изобщо, дядо Георги според мен очакваше аз, нахалният и сравнително млад градски човек, да започна да нервнича и да му вдигна поне малък скандал за непохватността. При всяко негово движение той буташе с лакът бастунчето и то все повече се плъзваше към края на перваза пред гишето, представих си го как пада. 

Нищо не казах, зачетох се в правилата за издаване на карта дубликат, докато се опитвах да не мисля за вятъра, влизащ право в яката на якето ми. Дядо Георги не носеше шал, но беше гладко избръснат. Кой бръсне дядовците, когато ръцете им затреперят толкова, че вече да не могат сами?

Човекът си взе заредената карта, личната карта, касовата бележка и докато с треперещи ръце ги прибираше в портфейла си, се обърна към мен и ми каза тихо „Благодаря!“ А няма за какво, повярвайте ми, няма за какво. Защото аз още си спомням моите дядовци, пожелавам си баща ми да доживее дълбоки старини и да е такъв дядо. По-често трябва да си спомняме дядовците и бабите, това ни прави по-добри. А техните копия са навсякъде около нас, стига да спрем за момент да бързаме, за да ги видим.

Срещата ми с дядо Георги плюс зареждането на моята карта ми струва точно 6 минути от безценното време.

25.4.16

Lara Fabian



Вчера новините бяха пълни с какви ли не събития – конференция на ДПС, катастрофа със загинали, християни, избити на Цветница в Сирия, Изборен кодекс…
Аз съм човек, който живее в голям за мащабите на Европа град, даже столица. Работата ми е свързана с публични комуникации, поради което трябва да следя публичната среда, обществените настроения и вкусове и изобщо всички гадости, които медиите бълват всекидневно. Но в дните, когато си поставям информационно ембарго, се случват малки и по-големи чудеса. Като това, на което станаха свидетели няколко хиляди души вчера в Зала 1 на НДК. Една прекрасна белгийка потопи сюрия българи в магията на гласа си, при това пеейки основно на френски език. Лара Фабиан е приказна, гласът й е едновременно като планина, поточе и цялата небесна шир. А, разлика от предишния й концерт в България, сега визуалното шоу само подсили усещането за присъствие на нещо неописуемо.
Беше красиво, просто красиво. В деня, в който светът все така се въртеше, публичната ни среда все така тънеше в екскременти, а причините за чиста радост бяха точно толкова, колкото и преди седмица. С една голяма разлика.
И тъй като нямам нито снимки, нито видео от този концерт, защото бях на втори балкон и защото не ми се разконцентрираше от чистата радост на превъзходната музика, ще кажа само едно – има и поводи за радост в заобикалящата ни помия. Дано повече хора им обръщат внимание, това е единственият път към малкото, простичко щастие. 


24.3.16

Аз преди теб

Джоджо Мойс

Бях малко шокирана да разбера, че Мойс има три отхвърлени ръкописа, а „Аз преди теб“ е деветият й роман. Бройката е впечатляваща, но донякъде кореспонсира с цялостното усещане, което книгите й оставиха у мен – да открием позитивното във всяка ситуация, защото щастието ни чака зад вратата, макар и понякога да е облечено в по-нетипични дрехи. Казвам „книгите“, защото наскоро прочетох и „Един + един“. Това не означава, че рязко съм станала непоправима фенка. Всъщност насочих се към Мойс, вдъхновена от моя колежка и със сигурност не съжалявам. Въпреки че, както днес споделих пред една книжарка от любимата ми верига (минутка за реклама – фен съм на Хеликон), „ако романът не те хваща за гърлото така, че да ти се доповръща, значи не е кой знае колко силен“. Е, „Аз преди теб“ не те кара да повръщаш. Със сигурност по-емоционалните ще пролеят някоя сълза и тя няма да е отишла напразно. След нея вероятно ще се почувствате пречистени и заредени с житейски ентусиазъм и прилична доза позитивизъм, които ще ви държат поне до следващата среща с всекидневните нерви, типичните градски задници и други дразнители.
 
Та в „Аз преди теб“ млада и нищо нетърсеща от живота инертно съществуваща англичанка случайно си намира работа като асистент на квардриплегик, т.е. доскоро млад и преуспяващ мъж с пареза на тялото и крайниците след нелеп инцидент. Естествено, подобен житейски сценарий следва да подсети за важните неща в живота, за красотата, щастието и розовия нюанс във всеки миг, бил той грозен и черен. И, между другото, Мойс не го прави по досаден или твърде сладникав начин. Дори хуморът й е приятен. Чест прави и на преводача, че не е омаскарил текста, защото английският нюанс се усеща.
 
Все пак „Аз преди теб“, а също и „Един + един“ ми бяха една доза по-„сладки“, отколкото имам нужда, за да определя едно четиво като въздействащо и емоционално. Но все пак съм от читателите, които се изкушават да препрочетат „Доброжелателните“.
 
Бих препроръчала книгата на всеки, който има нужда от ритник в задника, който да му напомни защо трябва да си цени живота. А скоро излизал и филм. Не знам дали ще го гледам, все пак за мен класиката „Морето в мен“ е моят тип разтърсване.
 
А в последните дни тече едно колебание – дали да подхващам бегло започнатата „Стокхолмската октава“, да довършвам ли умерено безинтересната ми „Обещавам ти провал“ или да подхващам отлежаващата до възглавницата ми „Дервишката порта“. Ще видим.

21.3.16

Поезия в Световния й ден

Поетът в сърцето ми:
 
"Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
 
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.
 
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.
 
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
 
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...
 
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
 
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
 
В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...
 
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
 
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба."
Борис Христов, "Самотният човек"