Някои от мечтаните книжарници

Страхотен материал на Дневник за някои от най-известните книжарници в света - как да не му се допътува на човек?!

Сред тези книжарници са:

Селексиз в Маастрих, Холандия

Букабар в Рим, Италия

Плурал в Братислава, Словакия - личният ми фаворит по интериорен дизайн

Либрария Лейо в Порто, Португалия - място, където бих се загубила с удодволствие

Кук енд Бук в Брюксел, Белгия

Букуорм в Пекин, Китай

Либрария ел атенео в Буенос Айрес, Аржентина - тук искам да живея!

А това е много приятен сайт за книжарниците из Европа. 

Различната книжарница

Винаги съм харесвала "Български кници" на "Аксаков", защото притежава уют, който не можеш да откриеш в големите вериги, които по принцип посещавам. Единствената причина, поради която я пренебрегвам за сметка на останалите, е разположението й - в София е важно нещата да са ти "на път". Но когато търсенето е било за академична литература, винаги там съм я намирала. Просто останалите книжарници не зареждат нищо качествено, разчитат на псевдонауката, граничеща с таблоидност. В "Български книжици" случайно попаднах на "Енциклопедия на политическата мисъл", когато още дори не предполагах: първо, колко ще ми е необходима, второ, че по принцип се води изчерпана като тираж.
Днес случайно попаднах на класацията за 50-те най-продавани книги в тази книжарница през 2011-а и осъзнах колко различна е тя. Да, половината няма никакъв шанс да бъдат дори доставени в "Хеликон" или "Пингвините" (като например "Византия и византийският свят" или "Монашество, манастири и манастирски живот в Средновековна България"). Но не е само това. В тази класация дори художествената литература е по-различна, по-непозната, малко по-"ценителска". 
Ето я и самата класация:

1. Георги Господинов - Физика на тъгата

2. Правопис и пунктуация на българския език

3. Калин Терзийски - Има ли кой да ви обича

4. Габриел Гарсия Маркес - Дванайсет странстващи разказа

5. Милен Русков - Възвишение

6. Мишел Уелбек - Елементарните частици

7. Най-известните Суфи: Притчи и приказки

8. Любомир Левчев - Панихида за мъртвото време

9. Чеслав Милош - На брега на реката

10. Михаил Булгаков - За ползата от алкохолизма

11. Рангел Вълчанов - Всички ще умрем, а сега Наздраве

12. Младен Сърбиновски - Шашма

13. Елиф Шафак - Любов

14. Иво Инджев - Течна дружба

15. Йорданка Белева - Надморската височина на любовта

16. Димитър Вандов - Двубоят между разузнаването и контраразузнаването на България и Турция

17. Направи си сам приказка

18. Аз, Бойко

19. Милан Кундера - Завети и предателства

20. В. Тъпкова-Заимова, Д. Димитров, Пл. Павлов - Византия и византийският свят

21. Умберто Еко - Връща ли се часовникът назад

22. Никита Хрушчов - Хора, години, власт: Том 1

23. Младен Сърбиновски - За македонистките работи

24. Веселина Вачкова - Белите полета в българската културна памет

25. Ив. Божилов, А. Тотоманова, Ив. Билярски - Борилов синодик

26. Станислав Стратиев - Българско зелено

27. Умберто Еко, Жан-Клод Кариер - Това не е краят на книгите

28. Антония Бучуковска - Норвежка граматика

29. Иван Бакалов - В сянката на Борисов

30. Бистра Николова - Монашество, манастири и манастирски живот в средновековна България

31. Орхан Памук - Други цветове

32. Достена Лаверн - Експертите на прехода

33. Людмил Станев - Няма такава книга и други разкази

34. Невена Граматикова - Неортодоксалният ислям в българските земи

35. Труман Капоти - Портрети и наблюдения

36. Иван Божилов - Българската архиепископия XI - XII век.

37. Цочо Бояджиев - Нощта през Средновековието

38. Димитър Романов - Държавен и дипломатически протокол

39. Калин Терзийски - Лудост

40. Галина Златарева - Васил Левски – заблуди и истини

41. Атанас Шопов - Из живота и положението на българите във вилаетите

42. Валери Петров - От иглу до кюнец

43. Мария Огойска - Междуписания: Захарий Хр. Зограф – Неофит П. П. Рилски

44. Хорхе Букай - Трите въпроса

45. Васил Пармаков - Аз и майор Блюхер

46. Франсоаз Саган - Един неясен профил

47. Чеслав Милош - Поробеният разум

48. Крум Благов - Първият милион

49. Ради Радев - Антична философия — антология

50. Александър Шмеман - Дневници (1973 -1983)

Непорочните самоубийства

2011

Джефри Юдженидис

Издателство Жанет 45

Има дни, които започват съвсем, съвсем обикновено, а вечерта осъзнаваш, че си направил малко откритие, контролиран взрив, революция. Аз поне се чувствам така след ден, в който съм открила нова книга или музика – абсолютно, напълно зашеметена, влюбена и щастлива. Признавам, че в литературно-музикален план съм крайно влюбчива и неконтролируемо полигамна. И не ме е срам от това.

Когато прочетох тази статия в „София лайв” за „Непорочните самоубийства”, не подозирах, че скоро ще имам нова литературна любов. След това се появи „Мидълсекс”, която маркира литературните ми критерии за дълго време напред, а след това логично в списъка на Сън с добрите попадения влязоха и „Непорочните самоубийства”.

След тези две книги започвам да очаквам с нетърпение третата книга на Джефри Юдженидис, но предвид времевите паузи между първите две, вероятно трябва да проявя търпение до `20-те години на ХХІ век.

Първото, с което ме впечатли „Непорочните самоубийства”, беше разказът за нея от приятелка: книга за самоубийството на петте дъщери в едно средностатистическо американско семейство, която се чете безкрайно лесно и е много приятна. Бях убедена, че такова нещо няма, но бърках. Всъщност след опита на най-малката дъщеря Сесилия, изразяващ се в прерязване на вените, започваш да четеш с очакването, че на следващата страница някоя от сестрите Либсън ще умре. При втория си опит Сесилия успява да сложи край на живота си по един твърде жесток начин и още не мога да преценя що за мрачен подрастващ гений трябва да си, за да постигнеш смъртта по подобен начин (извинявам се, но не бих казала как, просто трябва да се прочете; същото важи и за „методиката”, която избират останалите сестри). С това приключват първите стотина страници и читателят остава с чувство за удовлетворение – отбелязана е първата точка от мача, чиито резултат е ясен още в началото.

Защо се самоубиха сестрите Либсън? Този въпрос си задават години по-късно техните съседи – порасналите момчета, които в ранното си тийнейджърство са били влюбени в една от сестрите или във всичките заедно, тъй като колективният им образ прераства в създание с много ръце, крака, руси глави и едно общо чувство за обреченост, излъчващо се от сборното им тяло.

Тази книга не може да се представи по стандартния начин, тъй като сюжетът или поне развръзката е ясна. Въпреки че последните страници продължават да ме карат да настръхвам. Но това е заради майсторството на Юдженидис да описва лежерно и лесносмилаемо, но затова пък силно въздействащо, екстраординерни случки от „нормалния” живот. През всичките близо 250 страници читателят има шанс да го побиват тръпки от съвсем нормални, до зловещост, неща – мрачната къща на семейство Либсън, която майката затваря за външни очи след смъртта на най-малката си дъщеря и която започва символично да се поддава на разрухата; самата г-жа Либсън, която вярва в Бог една идея повече от безобидното; г-н Либсън, пасивен, смачкан, с три костюма и празнична вратовръзка в оранжево; балните рокли на сестрите Либсън, еднакви, с прекалено високи деколтета, широки, за да не разкрият телата им; кльощавото тяло на Лъкс Либсън, правеща секс на покрива на покрива на затворената за външния свят семейна къща със случайни мъже… и така до безкрайност или всъщност до съвсем логичния край.

Това, което ми се върти в главата откакто завърших книгата, е мисълта, че никой не познава другия, че всички сме толкова сами в решенията, страданията и болките си. Единствените, които се интересуват от сестрите Либсън, са влюбените в тях момчета. Но те ги гледат пред собствената си призма на сантиментално-сексуалното тийнейджърство, без дори да се опитват да погледнат през очите на обектите си. Всеки един герой в своеобразното разследване на самоубийствата има собствена теория, пречупена през личния му малък и ограничен мироглед. И всъщност единствените, които не са сами, които имат с кого да споделят живота си, са сестрите Либсън. В някакъв смисъл техните самоубийства са най-силният израз на разбиране и съпричастност в реалност, където съседите се събират на барбекю в неделя, косят зелените си морави и се поздравяват през ниските огради, но дори не се познават.

Книгата е изпълнена с множество символни образи – рушащата се къща, занемаряващият се кокетен квартал, съсипаните животи на всеки един от оцелелите герои. И единствените, които остават чисти, неопетнени и издигнати на пиедестала на идеалистичните детски спомени, са сестрите Либсън. За чието самоубийство отговор до края на книгата няма.

„най-добрите често умират от собствената си ръка,

просто за да се махнат,

а тези, които остават,

така и не могат да разберат

защо му е притрябвало на някой

да се махне

от тях.”

(Чарлз Буковски, „Причина и следствие”)

Различна, но много добра гледна точка, към книгата има в Аз чета. А София Копола е екранизирала „Непорочните самоубийства” във филм, за който разбрах, че бил фантастичен. Скоро смятам да го разбера от първа ръка.

Топ 10… отново

Обичам класациите, особено тези на книги. Поради породила се дискусия на тема „методика на класирането” под друг пост, си позволявам да започна месеца с класации, „взети” от представената в Brain Pickings книга „The Top The – Writers pick their favorite books” на J. Peder Zane.

Десетте най-добри книги на ХХ век според писателите са:

1. „Лолита”, Владимир Набоков

2. „Великият Гетсби”, Ф. С. Фицджералд

3. „По следите на изгубеното време”, Марсел Пруст

4. „Одисей”, Джеймс Джойс

5. „Дъблинчани”, Джеймс Джойс

6. „Сто години самота”, Г. Г. Маркес

7. „The Sound and the Fury”, Уилям Фокнър

8. „Към фара”, Вирджиния Улф

9. „Събрани съчинения”, Фланъри О`Конър

10 „Блед огън”, Владимир Набоков

Топ 10 според броя книги от един автор, посочени при класирането

1. Уилям Шекспир — 11

2. Уилям Фокнър — 6

3. Хенри Джеймс — 6

4. Джейн Остин — 5

5. Чарлз Дикенс — 5

6. Фьодор Достоевски — 5

7. Ърнест Хемингуей — 5

8. Франц Кафка — 5

9. Джеймс Джойс, Томас Ман, Владимир Набоков, Марк Твен, Вирджиния Улф — 4

Клишета

Парти в петък

Песен на Адел

Поза (стилна)

Прическа (Amy Winehouse)

Пелена от дим

Писане на статус

Премрежен поглед

Празни чаши

Падащи задръжки

Писоари

Последни поръчки

Пияни вишни

Постване на снимки

Проститутките на „Македония”

Пяната на дните

Преди сън

Най-продаваните български книги през 2011 г.

Книгите са класирани по продажби, а самата класация е публикувана от Четецът.  Подредени са по азбучен ред, но ако трябва да изразя предположение, на първо място най-вероятно е Георги Господинов с „Физика на тъгата”. Предположението ми се базира на няколко факта. Първо, това е една от едва трите книги в десетката, която е издадена през миналата година. А рекламата, шумът около публикуването и „мърчъндайзингът” в българските книжарници, доколкото такъв изобщо има в някои от тях, дават превес на новите издания. Освен това подозирам, че Людмила Филипова и Ваня Щерева попадат в съвсем различни ниша от читатели, според мен по-малобройни, без обаче да ги подценявам ни най-малко.

Съвсем скоро ми предстои прочитането на „Физика на тъгата”, но от класацията си набелязвам и „Светът е голям…”. Така и не гледах филма, така и така предпочитам книгите – ето добър повод да „вляза в класацията”, като я прочета :)

А ето ги и 10-те най-продавани български книги през миналата година по азбучен ред:

„FaceБуки” – Любен Дилов-син, „Enthusiast”, 2010

„18% сиво” – Захари Карабашлиев, „Сиела”, 2008

„Мисия Лондон” – Алек Попов, „Сиела”, 2009

„Английският съсед” – Михаил Вешим, „Сиела”, 2008

„Алкохол” – Калин Терзийски/Диана Драгоева, „Сиела”, 2010

„Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” – Илия Троянов, „Сиела”, 2007

„Аномалия” – Людмила Филипова, „Сиела”/"Ентусиаст", 2011

„Дневници и нощници” – Иво Сиромахов, „Сиела”, 2008

„Мила Мерилин” – Людмила Сланева/Ваня Щерева, „Мавзолея ООД”, 2011

„Физика на тъгата” – Георги Господинов, „Жанет-45”, 2011

Книга на годината: "Pure" на Андрю Милър

Романът "Pure" на Андрю Милър спечели в Лондон наградата "Коста" за Книга на годината 2011, информира бТВ. Решението бе взето след оспорвана надпревара, тъй като 8-членната комисия бе разделена между романа на Милър и биографичната творба на поета Матю Холмс "Сега всички пътища водят към Франция: Последните години на Едуард Томас", описваща историята на поет, загинал в Първата световна война.  Гардиън представя романа на Милър, който звучи като нещо средно между "интересно да се прочете" и "побиват ме тръпки в добрия смисъл на думата".
Носителят на приза се избира измежду произведенията, които по-рано този месец станаха носители на наградата "Коста" в различни категории (роман, дебютен роман, биография, поезия и детска книга). Победителят във всяка категория получава чек за 5000 лири. Носителят на приза Книга на годината, който ще бъде обявен днес, печели допълнителни 30 хил. лири. От въвеждането й през 1985 г. наградата Книга на годината е печелена девет пъти от роман, четири пъти от дебютен роман, пет пъти от биография, седем път от стихосбирка и веднъж от детска книга. Миналата година отличието бе присъдено на поетесата Джо Шапкот за стихосбирката й "За непостоянството". Наградите "Коста" са учредени през 1971 г. като награди за литература "Уитбред", като се наричат така до 2006 г. За тях се борят автори от Великобритания и Ирландия. През 2006 г. отличието е преименувано, след като групировката "Уитбред" отстъпва спонсорството на веригата кафенета "Коста". Основната идея на организаторите е, че няма нищо по-хубаво от това човек да си почива с хубава книга и чаша ароматно кафе в ръка. И Sun е напълно съгласна с това :) 
Победителите от предишните години можете да видите тук.

Да убиеш присмехулник

Харпър Ли

Много трудно ми беше да напиша това представяне, защото очакванията ми към книгата бяха напълно противоположни на реалността. Според човека, който ми я подари, „Да убиеш присмехулник” е много хубава и много тежка книга. Съгласна съм само с първото определение. Вероятно не можа да ми „дотежи”, защото темите за расизма, насилието и порастването на децата посредством сблъсъка с грозния аспект на живота не са нови нито за литературата, нито за мен. Разбирам обаче защо непосредствено след публикуването й, книгата взима „Пулицър”. Предполагам за времето си е била потресаваща, дори скандална, тъй като описаните в нея порядки на провинциалното американско общество все още са били реалност в някои щатски градчета. Не смятам, че смисълът й се е изчерпал. Но основните й достойнства, поне според мен, са чудесният, лек и интелигентен хумор, както и воденето на повествованието от името на едно 9-годишно дете. Ефектът е изключително приятен, особено когато това дете проявява склонност към сериозни, макар и все пак детски, разсъждения.

Разбира се, страхотна е метафората в заглавието – да убиеш присмехулник, да извършиш ненужна жестокост. Сблъсъкът с подобни жестокости, с влиянието на масовите предразсъдъци, с принципите, базирани на крайно нехуманни расистки схващания, превръщат главните герои на романа от невинни хлапета в сериозни млади хора. Това е неизбежен процес, естественото примиряване с неща, които могат да разплачат само едно невинно дете. А общество, където всички останали са забравили да плачат, страда от силен дефицит на съвест, чувство за справедливост и вяра в добрия край на приказката.

Представянето, което напълно импонира на личните ми впечатления от „Да убиеш присмехулник”, е в Книголандия. Не виждам смисъл да се разпростирам в коментари за достойнствата на подобна класика. Малко се учудих, че не я откривам включена в класации от типа „100-те най-велики книги за…”.

Интересен факт от живота на Ли е, че след „Да убиеш присмехулник” не издава друг роман, има публикувани само няколко кратки форми в различни периодични издания. И целенасочено страни от публични изяви и интервюта. Напомни ми на Селинджър. Това ще подхранва още дълго слуховете и спекулациите за нова книга, която Ли подготвя – слухове, носещи се от 60-те години на миналия век.

Мидълсекс

2010

Джефри Юдженидис

Определено не е типът книга, който кара дъха ми да спира. И по-добре. В момента нямам нужда от здрава доза плач на всеки 50 страници. Но същевременно с това „Мидълсекс” е много интригуваща и въпреки твърде нетрадиционната тема – мемоарите на един интерсексуален (коректното от съвременна гледна точка название на хермафродит), се чете изключително лесно и бързо. Освен това, според моето крайно скромно мнение, е брилянтен роман от писателска гледна точка. В тези близо 700 страници са вложени толкова труд, емоции, майсторство, талант, че направо свят да ти се завие. Няма да се учудя, ако Юдженидис не е издавал нова книга между първата си (наскоро издадената в България „Непорочните самоубийства) и „Мидълсекс”, защото през тези 10 години е трябвало да работи по втория си роман.

Още не мога да обясня адекватно нито на себе си, нито на хората, на които разказвам за „Мидълсекс”, как не предизвиква грам погнуса или поне шок бракът между брат и сестра, бягащи от клането в Смирна през 1922 г. И как съвсем на място в художествения роман звучат абсолютно научните дефиниции на видовете хермафродизъм и в частност рецесивната мутация на петата хромозома на главния герой. Той, защото разказвачът вече е мъж, представя годините си като момиче, преплитайки настоящето си на Кал през `90-те години в Берлин с детството си като Калиопа през `70-те в Детройт, любовта на баба му Дездемона и дядо му Лефти (сестрата и брата) на емигрантки кораб през 1922 г., със страстта на майка му Теси и баща му Милтън (втори братовчеди) някъде в края на Втората световна война. Тук-таме се появяват още: братът-хипи Чаптър Илевън, приемащ трансформацията на сестричката си в брат най-добре от всички, вероятно заради няколкото години в колеж на ЛСД; първата любов Неясният обект, богаташка дъщеря, химичен, емоционален и ситуационен катализатор на процеса по разкриване на голямата тайна; д-р Нишан Филобосян, съпътстващ семейство Стефанидис от Смирна до Детройт, който има уникалния шанс да открие неясния пол на Калиопа/Кал още при раждането, но пропуска, защото се влюбва в акуширащата сестрата. И още десетки персонажи.

Всъщност читателят няма друг избор, освен да потъне в „Мидълсекс”, в шумните гета на Детройт през `60-те, в ужасяващите заводи на „Форд” през `20-те, в спокойните предградия на `70-те, в модерното търсене на споделено щастие в Берлин през `90-те.

През цялото четене ми беше любопитна и всъщност приятна играта с „етикетите” – храни и ритуали, които вероятно имат английски наименования, продължаваха до финала да се наричат с гръцките им; дрехите, аксесоарите, мебелите, автомобилите често се описваха единствено с производствената марка. Нима към твоя свят те свързват основно наименования, които за чужденец на тази реалност не биха имали никакъв смисъл? Означава ли това, че ако смениш имената, сменяш реалността? Ако смениш перспективата, реалността се променя диаметрално? Май това е основният въпрос на романа – какво, ако не социализиращият филтър, прави розовото подходящо за момичета, а синьото – за момчета? И какво означава едно име, ако то не отговаря на същината на понятийния обект, който го притежава? И все в този дух…

Най-прекрасното представяне на „Мидълсекс” срещнах тук и може би след прочитането му собствените ми мисли и усещания от романа започнаха да се нареждат като пъзел.

А този направо академичен паралел между „Мидълсекс” и „Златното магаре” на Луций Апулей ми изпълни душата, позабравила какво е това литературна критика.

За финал нещо важно според мен от обществена гледна точка. Според романа, интерсексуалните в САЩ са над 100 000. Не обичам да цитирам Уикипедия, но все пак там открих следната информация: „Статистиката на Фаусто-Стърлинг (2000 г.) сочи че около 1% от живородените деца показват някаква форма на полова двойственост, а при 0,1%-0,2% се налага специално медицинско внимание и евентуална хирургическа намеса с цел прикриване на вторичния пол. Според източници като Леонард Сакс (2002 г.), обаче, процентите са едва 0,018 от всички живородени”. Дори да се вземат предвид само последните данни и те да бъдат приложени чисто математически, това означава, че през 1990 г. в България са се родили 22 интерсексуални деца. Май „Мидълсекс” трябва да се популяризира с цел възпитание на обществената чувствителност.