„Дошъл съм да защитя хората от
село Розово", обяви Бареков на селския мегдан. „Не може да се лепят
етикети на хората, че са ксенофоби", опита се да ги яхне предизборно той.”
Това прочетох преди малко в Клуб Z и ето ти причината в този блог да се
появи първият текст, уж касаещ политика. Но не за политика става дума тук, а за
образование.
В училище всички сме се запознали
с митологията – предимно гръцка и местна, българска, за самодиви, ритуали по
викане на дъжд и т.н. Но най-стабилно набиваната в съзнанието ни е легендата, според
която ние, българите, сме трудолюбиви, толерантни и гостоприемни. За
трудолюбието няма какво да говорим, данните за БВП на глава от населението са
достатъчно показателни. При толерантността ситуацията е същата – лошо е да се
напада джамия, но онези много са се разпрострели; не е хубаво да се бият и
убиват хора, защото приличат на гейове, ама пък стига са ни се навирали в
очите; 1 милион за лечение да дете в чужбина… ама пък колко хора нямат какво да
ядат!
Розово… Това е селото, където
хората не били ксенофоби. Дълбоко се съмнявам жителите на това село да разбират
понятието. Защото познанието изисква образованост. А тя гарантира ниска
неграмотност. Което пък намалява нивата на нетолерантност и отхвърляне на
различните. Опитвам се да кажа деликатно и без никого да обиждам, че масата
българи са просто неграмотни, а всичко друго е следствие.
Свикнали сме от малки да не
зяпаме и да не сочим с пръст, защото не е възпитано. Но ако бяхме, наместо
това, подстрекавани към любопитство, щяхме да сме свикнали и с инвалидите, и с
болните, и с различните по цвят и религия, и просто със странните хора, които
не се вписват в клишетата. Щяхме да можем да си извадим главите от задниците на
приличащите досущ на нас съседи от блока и да видим, че в България има няколко
хиляди бежанци, от които ни побиват тръпки. А през миналата година в държави
като Италия и Германия са пристигнали десетки, дори стотици хиляди. Но нали
италианците и германците са богати, те да се оправят.
Умираме от желание да изгоним
бежанците някъде другаде, където няма да ги виждаме, където някой друг ще се
оправя с тях. Също както с удоволствие отпращаме всички различни от нас. И така
се превръщаме не в ксенофоби, не дай Боже, а в етнически чисто село. В което
остават хора, които гласуват са всеки нов олигофрен, който им обещае светло
бъдеще.
Но светлото бъдеще не е там,
където най-голямата ценност е униформата на неграмотността. Напротив, светло им
е на тези, които сочат, гледат, любопитни са и отиват да разберат кое прави
другите различни. Така научават, че кухнята на арабските бежанци е ужасно
вкусна; че физическите недъзи доста често са съпътствани от страхотно
интелектуално компенсиране; че „гей” и „педофил” са две различни понятия; и че
ако ти самият си позволиш да бъдеш малко по-различен от останалите, те,
останалите, никога няма да те сбъркат с друг. Но да си уникален е трудно и
задължаващо. Друго си е да си като другите, с които дружно биеш различните и
после сядаш да гледаш новините, докато усилено вярваш на поредния нов политик.