Skip to main content

Роман на годината


Снощи Национален дарителски фонд „13 века България“ връчи наградата си Български роман на годината. Излишно е да казвам, че съм безкрайно щастлива, че именно „Физикана тъгата“ на Георги Господинов взе наградата. Лично за мен това е една от книгите, маркирали литературната ми 2012-а година.
Реших да се поровя малко повече за конкурса и попаднах на едно от най-бесните хейтърски четива, които съм срещала напоследък. Бях изумена колко негативизъм може да бъде изсипан за нещо, което по същество е много позитивно. Защото дори когато съм се сблъсквала с откровени литературни боклуци, съм запазвала някакво уважение към автора. Все пак е по-добре да напишеш нещо бездарно и посредствено, отколкото да стоиш отстрани и да мрънкаш как няма качествена литература.
Според мен всеки литературен конкурс е възможност за популяризация. А ако някой вярва в безкрайния потенциал на тези конкурси, на издателския бизнес или на себе си като писател твърде много, по-добре да си изрови главата от розовите пясъци на идеализма и да осъзнае – от писане на литература и продажбите й в България не се печели. Не се печели и от пръскането на слюнка в пристъпи на омраза. Единственият печеливш ход е популяризирането на идеята за четенето и на българската литература сред българската аудитория. Което не става чрез познатия ни до болка маниер на оплюването. 

Най-четеното

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно