Skip to main content

Печатна грешка


2012
Людмила Филипова
Рядко съм свръхкритична към книга. Много рядко си позволявам публично да се изказвам негативно за книга. Просто уважавам всеки труд, положен, за да се получи писмено слово. Всъщност спомням си само за един предишен случай, при който след прочитането на книга, се почувствах като след лоботомия.
Наложи ми се да прочета „Печатна грешка” заради занятията ми в университета. След първите 70 страници проведох неуспешни преговори с преподавателя да я сменя. След това я прочетох на инат и вече 5 дни не мога да започна да чета нищо друго, защото се чувствам твърде омерзена.
Разбрах, че това е петият роман на тази авторка. Не познавам останалите четири. Нея съм я виждала единствено на телевизионния екран и то бегло, тъй като не гледам телевизия. Разбрах също така, че тя вероятно е сред най-продаваните, ако не и най-продаваният български автор. И ми стана тъжно. Защото тази книга според мен не просто е повърхностна, не просто е с твърде плоска идея, но е и зле написана. В един момент дори започнах да си мисля, че това е била целта, че това е някаква конспирация, тест, за да се провери докъде и колко могат да издържат читателите. Но после реших, че това е твърде сложно и ненужно упражнение. 
Книгата вероятно е нещо като сатирично фентъзи. Разказах на приятели, които четат фентъзи, да нея и те откриха елементи и на Пратчет, и на Дъглас Адамс. А аз видях някои общи черти на сюжета със Зотов. Но колкото и малко да съм чела от първите двама, а към третия да съм безкрайно пристрастна, не вярвам мнението ми да е чак толкова изкривено, че да не мога да схвана достойнствата на „Печатна грешка”.
В резюме: главният герой и синоптик в щТВ Лефер Балкански си мисли, че участва в американски литературен конкурс, докато всъщност е част от мисия по унищожаване, а в последствие и по спасение на човечеството. Основният му спътник е адвокатът с марсиански произход Каси-Роси Малоун. В определени моменти ги съпътства и японска говореща тоалетна. В пътуването си между планети, пространства и измерения срещат различни персонажи, сред които антични богове в нови роли, Айнщайн във формата на млад рапър, Всевишния президент, който използва нечестни методи в предизборната си кампания. Отстрани звучи забавно. От моя гледна точка не е.
Разбрах, че трейлърът на книгата се е въртял по кината. В интернет намерих това филмче по темата:


Рекламната кампания на книгата според мен е най-голямото й достойнство. И спирам дотук, защото наистина не понасям себе си, когато съм груба. Но повече не се понасям, когато ми се налага да чета нещо въпреки себе си и вкуса си. 

Най-четеното

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно