Skip to main content

Да убиеш присмехулник

Харпър Ли
Много трудно ми беше да напиша това представяне, защото очакванията ми към книгата бяха напълно противоположни на реалността. Според човека, който ми я подари, „Да убиеш присмехулник” е много хубава и много тежка книга. Съгласна съм само с първото определение. Вероятно не можа да ми „дотежи”, защото темите за расизма, насилието и порастването на децата посредством сблъсъка с грозния аспект на живота не са нови нито за литературата, нито за мен. Разбирам обаче защо непосредствено след публикуването й, книгата взима „Пулицър”. Предполагам за времето си е била потресаваща, дори скандална, тъй като описаните в нея порядки на провинциалното американско общество все още са били реалност в някои щатски градчета. Не смятам, че смисълът й се е изчерпал. Но основните й достойнства, поне според мен, са чудесният, лек и интелигентен хумор, както и воденето на повествованието от името на едно 9-годишно дете. Ефектът е изключително приятен, особено когато това дете проявява склонност към сериозни, макар и все пак детски, разсъждения.
Разбира се, страхотна е метафората в заглавието – да убиеш присмехулник, да извършиш ненужна жестокост. Сблъсъкът с подобни жестокости, с влиянието на масовите предразсъдъци, с принципите, базирани на крайно нехуманни расистки схващания, превръщат главните герои на романа от невинни хлапета в сериозни млади хора. Това е неизбежен процес, естественото примиряване с неща, които могат да разплачат само едно невинно дете. А общество, където всички останали са забравили да плачат, страда от силен дефицит на съвест, чувство за справедливост и вяра в добрия край на приказката.
Представянето, което напълно импонира на личните ми впечатления от „Да убиеш присмехулник”, е в Книголандия. Не виждам смисъл да се разпростирам в коментари за достойнствата на подобна класика. Малко се учудих, че не я откривам включена в класации от типа „100-те най-велики книги за…”.
Интересен факт от живота на Ли е, че след „Да убиеш присмехулник” не издава друг роман, има публикувани само няколко кратки форми в различни периодични издания. И целенасочено страни от публични изяви и интервюта. Напомни ми на Селинджър. Това ще подхранва още дълго слуховете и спекулациите за нова книга, която Ли подготвя – слухове, носещи се от 60-те години на миналия век.

Най-четеното

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно