Skip to main content

Нощен влак за Лисабон


2009
Паскал Мерсие
Много трудна за четене книга. Всъщност я четох през последната половин година паралелно с всички останали „лесни”. Личното ми обяснение за трудността на четенето се корени в причината тази книга да може по един парадоксален начин да се определи като добра – много интелигентен текст, написан на много висок, почти научен стил, многопластов, с множество текстове, изграждащи сюжетната линия на самия роман, размисли за размислите в текстовете в текста… и огромен поток от мисли, усещания и, да не пропусна, текстове. Другото ми обяснение е, че Паскал Мерсие е литературният псевдоним на професора по философия  И романът действително звучи като писан от професор по изключително сериозна дисциплина, от автор, който е прекарал по-голяма част от живота си, четейки класически творби. Мерсие публикува първата си художествена творба на 51 години.
В „Нощен влак за Лисабон” преподавателят по древни езици Раймунд Грегориус, известен като Мундус Папируса, неочаквано напуска установеното си от десетилетия битие, за да тръгне по дирите на португалския писател Амадеу де Прадо. Постепенно Мундус се заплита все повече в живота му, четейки единствената му книга, писмата и записките му, намерени посредством най-близките му хора в Лисабон. Пътуването на Грегориус се превръща в преоткриване на тръпките от живота.
Една от най-хубавите метафори в романа е тази за новите, по-прецизни очила, които преподавателят си прави в португалската столица. Очилата са нови, модерни, с тях той вижда по-ясно, но това го плаши до безкрайност. Навикът да виждаш света през замъгления филтър на скучния живот, пропит от древните езици, прави битието лесно, лишено от рискове, но и от тръпки.
Описанията на Лисабон в известна степен „стоплят” текста, докарват му човешки облик, но той е минимален, колкото да смекчи силно научното звучене.
Четох този роман, за да разбера какво става на края. И както можеше и да се очаква, на финала не става нищо. Това са стотици страници, които разказват история, обречена да е без съществена развръзка. Преследването на парченцата пъзел от живота на починалия преди десетилетия португалец предоставя на Мундус Папируса възможност за едно закъсняло приключение, което му показва, че има и друг живот, извън класната стая и дебелите книги. И той го изживява – сериозно, съсредоточено и аналитично.
Една изключително интелигентна позната ми каза, че щом съм успяла да прочета тази книга, значи съм много търпелив човек. Сега, седмици след завършването й, не откривам друга причина да я изчета, освен магарешкия си инат. Затова я препоръчвам само на себеподобни.

Най-четеното

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно