2009
Паскал Мерсие
Много трудна за четене книга. Всъщност я четох през последната половин година паралелно с всички останали „лесни”. Личното ми обяснение за трудността на четенето се корени в причината тази книга да може по един парадоксален начин да се определи като добра – много интелигентен текст, написан на много висок, почти научен стил, многопластов, с множество текстове, изграждащи сюжетната линия на самия роман, размисли за размислите в текстовете в текста… и огромен поток от мисли, усещания и, да не пропусна, текстове. Другото ми обяснение е, че Паскал Мерсие е литературният псевдоним на професора по философия И романът действително звучи като писан от професор по изключително сериозна дисциплина, от автор, който е прекарал по-голяма част от живота си, четейки класически творби. Мерсие публикува първата си художествена творба на 51 години.
В „Нощен влак за Лисабон” преподавателят по древни езици Раймунд Грегориус, известен като Мундус Папируса, неочаквано напуска установеното си от десетилетия битие, за да тръгне по дирите на португалския писател Амадеу де Прадо. Постепенно Мундус се заплита все повече в живота му, четейки единствената му книга, писмата и записките му, намерени посредством най-близките му хора в Лисабон. Пътуването на Грегориус се превръща в преоткриване на тръпките от живота.
Една от най-хубавите метафори в романа е тази за новите, по-прецизни очила, които преподавателят си прави в португалската столица. Очилата са нови, модерни, с тях той вижда по-ясно, но това го плаши до безкрайност. Навикът да виждаш света през замъгления филтър на скучния живот, пропит от древните езици, прави битието лесно, лишено от рискове, но и от тръпки.
Описанията на Лисабон в известна степен „стоплят” текста, докарват му човешки облик, но той е минимален, колкото да смекчи силно научното звучене.
Четох този роман, за да разбера какво става на края. И както можеше и да се очаква, на финала не става нищо. Това са стотици страници, които разказват история, обречена да е без съществена развръзка. Преследването на парченцата пъзел от живота на починалия преди десетилетия португалец предоставя на Мундус Папируса възможност за едно закъсняло приключение, което му показва, че има и друг живот, извън класната стая и дебелите книги. И той го изживява – сериозно, съсредоточено и аналитично.
Една изключително интелигентна позната ми каза, че щом съм успяла да прочета тази книга, значи съм много търпелив човек. Сега, седмици след завършването й, не откривам друга причина да я изчета, освен магарешкия си инат. Затова я препоръчвам само на себеподобни.