Skip to main content

Всички на носа на гемията

2009
Деян Енев
По заявка на Imelda Markoff
Казват, че писането в къси жанрове и в частност разкази е особено предизвикателство за всеки писател, тъй като в ограничен обем ти се налага да изградиш нещо завършено. Вероятно за мечтаещите да пишат изглежда точно обратното – на пръв поглед многотомникът е еманация на къртовския труд. Как обаче в 3 страници (например) да разкажеш една жива история, да изпълниш героите й с кръв и да изградиш сюжет? Аз продължавам да търся отговорите на тези въпроси, но въпросът е за Деян Енев.
По молба на г-ца Imelda Markoff си избрах негова книга в първата изпречила ми се книжарница, за да й напиша справедливо ли е той да е така непознат в България за сметка на популярността му на Острова, както твърдят тамошните вестници.
Не мога да твърдя каква е популярността му тук, но със сигурност се е повишила, след като през 2008 г. разказът му „Заложна къща” се падна на изпита по литература за кандидатстване в гимназия. Все пак фактите говорят, че Енев е сред популярните и харесвани съвременни български автори. Има издадени шест сборника с разкази: „Четиво за нощен влак" (1987), „Конско евангелие" (1992), „Ловец на хора" (1994), „Клането на петела" (1997), „Ези-тура", (2000) и „Господи, помилуй" (2004). „Ловец на хора" е преведен в Норвегия и е с Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев". „Ези-тура" печели Годишната награда на Съюза на българските писатели за белетристика и Националната награда „Хр. Г. Данов" за художествена проза за 2000 г. „Господи, помилуй" получава наградата „Хеликон" за най-добра проза през 2004 г.
Избрах „Всички на носа на гемията”, защото е сборник с избрани творби – 60 от около 600 или 1/10. И тъй като за социолозите представителната извадка на българското население (7 000 000) е около 1000 души или около 0.02%, то смятам, че 1/10 или 10% от творчеството на един автор могат да дадат ясна представа за целостта.
Енев пише много увлекателно. Отдавна не бях чела в градския транспорт. По един разказ във всяка посока. Даже се изкушавах да започна нов преди слизане, но реших да не е „преяждам”. А текстовете му са точно от онзи любим мой тип – с омайващи думи, сладки или горчиви, но сочни, усещаш им вкуса, мириса, щеш не щеш, както те омайва топлината в кръчмата, миризмата на чесън ти отпушва синусите, а парата от застоял алкохол и цигарен дим ти сбръчква носа. Но това е само ако си чувствителен.
Настоящото резюме е предизвикано от издаването в чужбина на сборника Circus Bulgaria, за който действително срещнах добри отзиви, направо ми стана гордо, мило, родно и т.н. Хубаво е България да е поне мъничко известна и с литературата си, не само с евтиния си туризъм.
Деян Енев участва в проекта Public Republic и всъщност много от разказите му са лесно откриваеми в мрежата. И тъй като това четене „по поръчка” беше провокирано от статия в Капитал, според която българите не си падат по купуването на книги или ако го правят, те са вдъхновени от случващото се на телевизионния екран, то може би е добре, че в разрез с авторски права може да се чете и в интернет – така словото има шанс да стигне до повече умове. А какво ще последва от тази среща, трудно би могло да се прогнозира. Но напоследък не съм оптимист.

Най-четеното

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно