Skip to main content

Добре дошли в Трансилвания

2009
Марина Юденич
Съвсем отговорно мога да нарека тази книга „втората кримка в живота ми”*. И въпреки че подходих със смесени чувства – предубеждение заради жанра и любопитство заради приклекателната за мен вампирска темата – вече съм съвсем наясно с факта, че това е книгата, която бих прочела през третия и четвъртия ден от пребиваването си в скучен курорт, където няма какво друго да правиш, освен да четеш, доволно опънат на шезлонг.
Но сега малко по-конкретно за книгата. Персонажите, поне за мен, са с една идея в повече, отколкото мога да запомня, камо ли да се задълбоча в опознаването им. Но доколкото схванах, те не са цел, а средство на книгата. Интересен е класическият подход при разпределянето на ролите, особено когато героите се групират – и така в тройката има възрастен умерен циник (американец), все още младеещ чаровен аристократ, симпатична и уникално интелигентна анализаторка или пък възрастен професор, млада асистентка, мачо на средна възраст с мъжествена професия (нещо като полеви лекар) и т.н. По-внимателният прочит сигурно би ме навел на идеята за съществуването и на герои близнаци, просто някои типове персонажи се повтаряха по странен, но в никакъв случай неприятен начин.
Възхитена съм от количеството информация на историческа и медицинска тема, което съвсем леко е поднесено от Юденич. Силни са й природните описания, особено когато се налага те да внушават напрежение или страх. Има отделни моменти, когато липсва логична връзка и обяснение за случващото се, особено когато се развиват действията на героите, но тези моменти са редки и не влияят прекалено на цялостното усещане.
Като цяло – приятно четиво, което след един месец доволно няма да си спомням.
П.П. Първата кримка в живота ми се казва „Смъртта дебне в гората” и е на испанеца Еухенио Фуентес. За нея важи същата симпатия и абсолютна невъзможност да остави трайни и неизличими следи в литературното ми съзнание (без капка подценяване).

Най-четеното

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно