suns's stories

Непорочните самоубийства

2012-02-04T13:09:00.000+02:00

2011

Джефри Юдженидис

Издателство Жанет 45

Има дни, които започват съвсем, съвсем обикновено, а вечерта осъзнаваш, че си направил малко откритие, контролиран взрив, революция. Аз поне се чувствам така след ден, в който съм открила нова книга или музика – абсолютно, напълно зашеметена, влюбена и щастлива. Признавам, че в литературно-музикален план съм крайно влюбчива и неконтролируемо полигамна. И не ме е срам от това :)

Когато прочетох тази статия в „София лайв” за „Непорочните самоубийства”, не подозирах, че скоро ще имам нова литературна любов. След това се появи „Мидълсекс”, която маркира литературните ми критерии за дълго време напред, а след това логично в списъка на Сън с добрите попадения влязоха и „Непорочните самоубийства”.

След тези две книги започвам да очаквам с нетърпение третата книга на Джефри Юдженидис, но предвид времевите паузи между първите две, вероятно трябва да проявя търпение до `20-те години на ХХІ век.

Първото, с което ме впечатли „Непорочните самоубийства”, беше разказът за нея от приятелка: книга за самоубийството на петте дъщери в едно средностатистическо американско семейство, която се чете безкрайно лесно и е много приятна. Бях убедена, че такова нещо няма, но бърках. Всъщност след опита на най-малката дъщеря Сесилия, изразяващ се в прерязване на вените, започваш да четеш с очакването, че на следващата страница някоя от сестрите Либсън ще умре. При втория си опит Сесилия успява да сложи край на живота си по един твърде жесток начин и още не мога да преценя що за мрачен подрастващ гений трябва да си, за да постигнеш смъртта по подобен начин (извинявам се, но не бих казала как, просто трябва да се прочете; същото важи и за „методиката”, която избират останалите сестри). С това приключват първите стотина страници и читателят остава с чувство за удовлетворение – отбелязана е първата точка от мача, чиито резултат е ясен още в началото.

Защо се самоубиха сестрите Либсън? Този въпрос си задават години по-късно техните съседи – порасналите момчета, които в ранното си тийнейджърство са били влюбени в една от сестрите или във всичките заедно, тъй като колективният им образ прераства в създание с много ръце, крака, руси глави и едно общо чувство за обреченост, излъчващо се от сборното им тяло.

Тази книга не може да се представи по стандартния начин, тъй като сюжетът или поне развръзката е ясна. Въпреки че последните страници продължават да ме карат да настръхвам. Но това е заради майсторството на Юдженидис да описва лежерно и лесносмилаемо, но затова пък силно въздействащо, екстраординерни случки от „нормалния” живот. През всичките близо 250 страници читателят има шанс да го побиват тръпки от съвсем нормални, до зловещост, неща – мрачната къща на семейство Либсън, която майката затваря за външни очи след смъртта на най-малката си дъщеря и която започва символично да се поддава на разрухата; самата г-жа Либсън, която вярва в Бог една идея повече от безобидното; г-н Либсън, пасивен, смачкан, с три костюма и празнична вратовръзка в оранжево; балните рокли на сестрите Либсън, еднакви, с прекалено високи деколтета, широки, за да не разкрият телата им; кльощавото тяло на Лъкс Либсън, правеща секс на покрива на покрива на затворената за външния свят семейна къща със случайни мъже… и така до безкрайност или всъщност до съвсем логичния край.

Това, което ми се върти в главата откакто завърших книгата, е мисълта, че никой не познава другия, че всички сме толкова сами в решенията, страданията и болките си. Единствените, които се интересуват от сестрите Либсън, са влюбените в тях момчета. Но те ги гледат пред собствената си призма на сантиментално-сексуалното тийнейджърство, без дори да се опитват да погледнат през очите на обектите си. Всеки един герой в своеобразното разследване на самоубийствата има собствена теория, пречупена през личния му малък и ограничен мироглед. И всъщност единствените, които не са сами, които имат с кого да споделят живота си, са сестрите Либсън. В някакъв смисъл техните самоубийства са най-силният израз на разбиране и съпричастност в реалност, където съседите се събират на барбекю в неделя, косят зелените си морави и се поздравяват през ниските огради, но дори не се познават.

Книгата е изпълнена с множество символни образи – рушащата се къща, занемаряващият се кокетен квартал, съсипаните животи на всеки един от оцелелите герои. И единствените, които остават чисти, неопетнени и издигнати на пиедестала на идеалистичните детски спомени, са сестрите Либсън. За чието самоубийство отговор до края на книгата няма.

„най-добрите често умират от собствената си ръка,

просто за да се махнат,

а тези, които остават,

така и не могат да разберат

защо му е притрябвало на някой

да се махне

от тях.”

(Чарлз Буковски, „Причина и следствие”)

Различна, но много добра гледна точка, към книгата има в Аз чета. А София Копола е екранизирала „Непорочните самоубийства” във филм, за който разбрах, че бил фантастичен. Скоро смятам да го разбера от първа ръка.

Топ 10… отново

2012-02-01T11:04:00.001+02:00

Обичам класациите, особено тези на книги. Поради породила се дискусия на тема „методика на класирането” под друг пост, си позволявам да започна месеца с класации, „взети” от представената в Brain Pickings книга „The Top The – Writers pick their favorite books” на J. Peder Zane.

Десетте най-добри книги на ХХ век според писателите са:

1. „Лолита”, Владимир Набоков

2. „Великият Гетсби”, Ф. С. Фицджералд

3. „По следите на изгубеното време”, Марсел Пруст

4. „Одисей”, Джеймс Джойс

5. „Дъблинчани”, Джеймс Джойс

6. „Сто години самота”, Г. Г. Маркес

7. „The Sound and the Fury”, Уилям Фокнър

8. „Към фара”, Вирджиния Улф

9. „Събрани съчинения”, Фланъри О`Конър

10 „Блед огън”, Владимир Набоков

Топ 10 според броя книги от един автор, посочени при класирането

1. Уилям Шекспир — 11

2. Уилям Фокнър — 6

3. Хенри Джеймс — 6

4. Джейн Остин — 5

5. Чарлз Дикенс — 5

6. Фьодор Достоевски — 5

7. Ърнест Хемингуей — 5

8. Франц Кафка — 5

9. Джеймс Джойс, Томас Ман, Владимир Набоков, Марк Твен, Вирджиния Улф — 4

Клишета

2012-01-30T13:43:00.002+02:00

Парти в петък

Песен на Адел

Поза (стилна)

Прическа (Amy Winehouse)

Пелена от дим

Писане на статус

Премрежен поглед

Празни чаши

Падащи задръжки

Писоари

Последни поръчки

Пияни вишни

Постване на снимки

Проститутките на „Македония”

Пяната на дните

Преди сън

Най-продаваните български книги през 2011 г.

2012-01-26T09:49:00.001+02:00

Книгите са класирани по продажби, а самата класация е публикувана от Четецът. Подредени са по азбучен ред, но ако трябва да изразя предположение, на първо място най-вероятно е Георги Господинов с „Физика на тъгата”. Предположението ми се базира на няколко факта. Първо, това е една от едва трите книги в десетката, която е издадена през миналата година. А рекламата, шумът около публикуването и „мърчъндайзингът” в българските книжарници, доколкото такъв изобщо има в някои от тях, дават превес на новите издания. Освен това подозирам, че Людмила Филипова и Ваня Щерева попадат в съвсем различни ниша от читатели, според мен по-малобройни, без обаче да ги подценявам ни най-малко.

Съвсем скоро ми предстои прочитането на „Физика на тъгата”, но от класацията си набелязвам и „Светът е голям…”. Така и не гледах филма, така и така предпочитам книгите – ето добър повод да „вляза в класацията”, като я прочета :)

А ето ги и 10-те най-продавани български книги през миналата година по азбучен ред:

„FaceБуки” – Любен Дилов-син, „Enthusiast”, 2010

„18% сиво” – Захари Карабашлиев, „Сиела”, 2008

„Мисия Лондон” – Алек Попов, „Сиела”, 2009

„Английският съсед” – Михаил Вешим, „Сиела”, 2008

„Алкохол” – Калин Терзийски/Диана Драгоева, „Сиела”, 2010

„Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” – Илия Троянов, „Сиела”, 2007

„Аномалия” – Людмила Филипова, „Сиела”/"Ентусиаст", 2011

„Дневници и нощници” – Иво Сиромахов, „Сиела”, 2008

„Мила Мерилин” – Людмила Сланева/Ваня Щерева, „Мавзолея ООД”, 2011

„Физика на тъгата” – Георги Господинов, „Жанет-45”, 2011

Книга на годината: "Pure" на Андрю Милър

2012-01-25T10:07:00.000+02:00

Романът "Pure" на Андрю Милър спечели в Лондон наградата "Коста" за Книга на годината 2011, информира бТВ. Решението бе взето след оспорвана надпревара, тъй като 8-членната комисия бе разделена между романа на Милър и биографичната творба на поета Матю Холмс "Сега всички пътища водят към Франция: Последните години на Едуард Томас", описваща историята на поет, загинал в Първата световна война. Гардиън представя романа на Милър, който звучи като нещо средно между "интересно да се прочете" и "побиват ме тръпки в добрия смисъл на думата".
Носителят на приза се избира измежду произведенията, които по-рано този месец станаха носители на наградата "Коста" в различни категории (роман, дебютен роман, биография, поезия и детска книга). Победителят във всяка категория получава чек за 5000 лири. Носителят на приза Книга на годината, който ще бъде обявен днес, печели допълнителни 30 хил. лири. От въвеждането й през 1985 г. наградата Книга на годината е печелена девет пъти от роман, четири пъти от дебютен роман, пет пъти от биография, седем път от стихосбирка и веднъж от детска книга. Миналата година отличието бе присъдено на поетесата Джо Шапкот за стихосбирката й "За непостоянството". Наградите "Коста" са учредени през 1971 г. като награди за литература "Уитбред", като се наричат така до 2006 г. За тях се борят автори от Великобритания и Ирландия. През 2006 г. отличието е преименувано, след като групировката "Уитбред" отстъпва спонсорството на веригата кафенета "Коста". Основната идея на организаторите е, че няма нищо по-хубаво от това човек да си почива с хубава книга и чаша ароматно кафе в ръка. И Sun е напълно съгласна с това :)
Победителите от предишните години можете да видите тук.

Да убиеш присмехулник

2012-01-23T09:23:00.001+02:00

Харпър Ли

Много трудно ми беше да напиша това представяне, защото очакванията ми към книгата бяха напълно противоположни на реалността. Според човека, който ми я подари, „Да убиеш присмехулник” е много хубава и много тежка книга. Съгласна съм само с първото определение. Вероятно не можа да ми „дотежи”, защото темите за расизма, насилието и порастването на децата посредством сблъсъка с грозния аспект на живота не са нови нито за литературата, нито за мен. Разбирам обаче защо непосредствено след публикуването й, книгата взима „Пулицър”. Предполагам за времето си е била потресаваща, дори скандална, тъй като описаните в нея порядки на провинциалното американско общество все още са били реалност в някои щатски градчета. Не смятам, че смисълът й се е изчерпал. Но основните й достойнства, поне според мен, са чудесният, лек и интелигентен хумор, както и воденето на повествованието от името на едно 9-годишно дете. Ефектът е изключително приятен, особено когато това дете проявява склонност към сериозни, макар и все пак детски, разсъждения.

Разбира се, страхотна е метафората в заглавието – да убиеш присмехулник, да извършиш ненужна жестокост. Сблъсъкът с подобни жестокости, с влиянието на масовите предразсъдъци, с принципите, базирани на крайно нехуманни расистки схващания, превръщат главните герои на романа от невинни хлапета в сериозни млади хора. Това е неизбежен процес, естественото примиряване с неща, които могат да разплачат само едно невинно дете. А общество, където всички останали са забравили да плачат, страда от силен дефицит на съвест, чувство за справедливост и вяра в добрия край на приказката.

Представянето, което напълно импонира на личните ми впечатления от „Да убиеш присмехулник”, е в Книголандия. Не виждам смисъл да се разпростирам в коментари за достойнствата на подобна класика. Малко се учудих, че не я откривам включена в класации от типа „100-те най-велики книги за…”.

Интересен факт от живота на Ли е, че след „Да убиеш присмехулник” не издава друг роман, има публикувани само няколко кратки форми в различни периодични издания. И целенасочено страни от публични изяви и интервюта. Напомни ми на Селинджър. Това ще подхранва още дълго слуховете и спекулациите за нова книга, която Ли подготвя – слухове, носещи се от 60-те години на миналия век.

Мидълсекс

2012-01-03T20:37:00.000+02:00

2010

Джефри Юдженидис

Определено не е типът книга, който кара дъха ми да спира. И по-добре. В момента нямам нужда от здрава доза плач на всеки 50 страници. Но същевременно с това „Мидълсекс” е много интригуваща и въпреки твърде нетрадиционната тема – мемоарите на един интерсексуален (коректното от съвременна гледна точка название на хермафродит), се чете изключително лесно и бързо. Освен това, според моето крайно скромно мнение, е брилянтен роман от писателска гледна точка. В тези близо 700 страници са вложени толкова труд, емоции, майсторство, талант, че направо свят да ти се завие. Няма да се учудя, ако Юдженидис не е издавал нова книга между първата си (наскоро издадената в България „Непорочните самоубийства) и „Мидълсекс”, защото през тези 10 години е трябвало да работи по втория си роман.

Още не мога да обясня адекватно нито на себе си, нито на хората, на които разказвам за „Мидълсекс”, как не предизвиква грам погнуса или поне шок бракът между брат и сестра, бягащи от клането в Смирна през 1922 г. И как съвсем на място в художествения роман звучат абсолютно научните дефиниции на видовете хермафродизъм и в частност рецесивната мутация на петата хромозома на главния герой. Той, защото разказвачът вече е мъж, представя годините си като момиче, преплитайки настоящето си на Кал през `90-те години в Берлин с детството си като Калиопа през `70-те в Детройт, любовта на баба му Дездемона и дядо му Лефти (сестрата и брата) на емигрантки кораб през 1922 г., със страстта на майка му Теси и баща му Милтън (втори братовчеди) някъде в края на Втората световна война. Тук-таме се появяват още: братът-хипи Чаптър Илевън, приемащ трансформацията на сестричката си в брат най-добре от всички, вероятно заради няколкото години в колеж на ЛСД; първата любов Неясният обект, богаташка дъщеря, химичен, емоционален и ситуационен катализатор на процеса по разкриване на голямата тайна; д-р Нишан Филобосян, съпътстващ семейство Стефанидис от Смирна до Детройт, който има уникалния шанс да открие неясния пол на Калиопа/Кал още при раждането, но пропуска, защото се влюбва в акуширащата сестрата. И още десетки персонажи.

Всъщност читателят няма друг избор, освен да потъне в „Мидълсекс”, в шумните гета на Детройт през `60-те, в ужасяващите заводи на „Форд” през `20-те, в спокойните предградия на `70-те, в модерното търсене на споделено щастие в Берлин през `90-те.

През цялото четене ми беше любопитна и всъщност приятна играта с „етикетите” – храни и ритуали, които вероятно имат английски наименования, продължаваха до финала да се наричат с гръцките им; дрехите, аксесоарите, мебелите, автомобилите често се описваха единствено с производствената марка. Нима към твоя свят те свързват основно наименования, които за чужденец на тази реалност не биха имали никакъв смисъл? Означава ли това, че ако смениш имената, сменяш реалността? Ако смениш перспективата, реалността се променя диаметрално? Май това е основният въпрос на романа – какво, ако не социализиращият филтър, прави розовото подходящо за момичета, а синьото – за момчета? И какво означава едно име, ако то не отговаря на същината на понятийния обект, който го притежава? И все в този дух…

Най-прекрасното представяне на „Мидълсекс” срещнах тук и може би след прочитането му собствените ми мисли и усещания от романа започнаха да се нареждат като пъзел.

А този направо академичен паралел между „Мидълсекс” и „Златното магаре” на Луций Апулей ми изпълни душата, позабравила какво е това литературна критика.

За финал нещо важно според мен от обществена гледна точка. Според романа, интерсексуалните в САЩ са над 100 000. Не обичам да цитирам Уикипедия, но все пак там открих следната информация: „Статистиката на Фаусто-Стърлинг (2000 г.) сочи че около 1% от живородените деца показват някаква форма на полова двойственост, а при 0,1%-0,2% се налага специално медицинско внимание и евентуална хирургическа намеса с цел прикриване на вторичния пол. Според източници като Леонард Сакс (2002 г.), обаче, процентите са едва 0,018 от всички живородени”. Дори да се вземат предвид само последните данни и те да бъдат приложени чисто математически, това означава, че през 1990 г. в България са се родили 22 интерсексуални деца. Май „Мидълсекс” трябва да се популяризира с цел възпитание на обществената чувствителност.

Дъщерите на Ханна

2012-01-01T16:42:00.000+02:00

1999

Мариан Фредриксон

Бях учудена, че мненията за тази книга в интернет са изключително малко, всъщност открих само едно. В един сайт видях паралел между „Дъщерите на Ханна” и „Яж, моли се и обичай”. Но докато в книгата на Елизабет Гилбърт жената търси причините за събитията от своето настояще в личните си избори и постъпки, Мариан Фредриксон предлага много по-дълбочинен, генерационен, почти генетичен подход. Всяко следващо поколение жени са своеобразен продукт на своите майки и баби. И колкото и да се съпротивляваме или да не сме съгласни с тази предопределеност, „Дъщерите на Ханна” сломява съпротивата и търси позитивния подход на собственото разбиране, на разбирането на майките, бабите.

Романът предлага разходка през живота на три поколения жени – Ханна, която ражда след изнасилване на 12 години, а след приемлив брак има още четири деца и добър прием в местното патриархално и дълбоко провинциално общество; единствената й дъщеря Юханна, която се превръща в покорна домакиня, сломена от четирите спонтанни аборта; единствената й дъщеря Анна, писателка, с два развода с един и същи харизматичен мъж, две дъщери, внучки… А някъде в началото е и първата жена, Мая-Лиса, чиито първи четири деца умират от болест, а после нови четири.

И въпреки че авторката твърди, че книгата не е автобиографична, се откриват сходни елементи между собственото й детство и юношество и тези на третото поколение в романа – писателката Анна.

„Годините идваха и си отиваха, децата идваха и си заминаваха. Най-тежкото на старостта не са умората и болките в ставите. А времето, което тече толкова бързо, че накрая става нереално. След Коледа веднага идваше Великден. След ясния зимен ден, топлият слънчев. А между тях – празнота” – този цитат от „Дъщерите на Ханна” неизменно ме кара да мисля за майка си, за баба си, за сестра ми, за мен и да ми става тъжно.

Пишейки това кратко представяне, си спомних, че през студентските ми години прочетох „Според Мария Магдалена” и много ми хареса. Също като „Дъщерите…” не е умопомрачително разтърсваща книга, която ще породи единствено суперлативни асоциации. Но и двете са топли, живи и истински, тъжни и необратими като живота.

Най-добрите 100 литературни творби за всички времена

2011-12-11T18:10:00.000+02:00

Списък на най-добрите литературни творби беше публикуван в английския вестник „Гардиън“. В допитването са участвали 100 писатели от 54 страни. Идеята и инициативата е на норвежки литературни клубове. Списъкът няма претенцията да се превръща в класация и затова ранглиста не е правена . Въпреки това организаторите на допитването споделят, че най-много гласове за най-добра книга за всички времена безспорно събира „Дон Кихот“ на Сервантес.

Списъкът е достъпен тук. Част от заглавията в него са „Декамерон“, „Брулени хълмове“, „Чужденецът“, „Кентърбърийски разкази“, „Божествена комедия“, „Големите надежди“, „Престъпление и наказание“, „Възпитание на чувствата“, „Любов по време на холера“, „Фауст“.

Хайде да крадем коне

2011-12-11T13:07:00.000+02:00

2010

Пер Петершон

„Романът, спечелил всички европейски литературни награди през последните години.” – това пише на корицата на „Хайде да крадем коне”, която си купих в момента, в който прочетох омагьосващото заглавие в съчетание с анотацията „От първите изречения на този хипнотизиращ норвежки роман за младостта, спомените и, да, краденето на коне, осъзнаваш, че си попаднал в ръцете на майстор разказвач”.

Затваряйки тази книга, която прочетох почти изцяло на инат, осъзнах, че съм се докоснала до наистина качествена белетристика, която обаче изобщо не успя да ме впечатли. Действието, доколкото има такова, е твърде мудно. Спомените, а те са над 70% от текста, са твърде детайлни, особено тези, описващи косенето на трева или насичането на дървета. Наистина има красота в описанието на цяла страница на разрината с трактор пътека в снега, но аз просто не я открих.

Ако вярваме на астрологията, след 29-ата година влиянието на асцендента доминира над това на основната зодия. От близо година лъвът не оставя девата в мен да диша спокойно. Е, „Хайде да крадем коне” е твърде много „дева” и твърде никак „лъв” – много съзерцателна, меланхолична, аналитична, самоаналитична книга.

Някъде в текста срещнах описание на норвежка гора – безкрайна, монотонна, застрашително студена и голяма. И усещането, породено от това описание, ме съпъстваше през всичките 220 страници. Ако трябва да обобщя прочетеното, цитирайки друг коментар на читател: „прекрасна природа и (малко) студени и странни хора”.

Сюжетът е представен най-добре тук и то по начин, по който аз, дори и да се старая, не бих успяла - просто за да го напишеш така, трябва да си харекал прочетеното:

„Действието се развива в три времеви отрязъка. 1999, 1947,1940-45.

В наши дни един самотен възрастен мъж бяга от града, от липсата на починалата при катастрофа съпруга, скрива се от дъщерите си (почти-не-нарочно) и заживява в близост до едно езеро, в гората, в една паянтова къщичка, която плаче за сериозен ремонт и подобрения. Единствена компания са му едно куче и спомените, но не за дълго. Оказва се, че съседът му не е кой и да е, с него го свързват спомени – едни сладостни и великолепни, други болезнени и неприятни.

През лятото на 1947 един 15 годишен хлапак открива света, баща си, себе си. Това лято дарява и отнема приятелства, любови, посоки и надежди. Превръща се в крайъгълен камък, от който ще тръгне пътят на един мъж, но ще изчезне присъствието на един баща. Лято, което ще бележи всички действащи лица с белег за цял живот.

Най-ранния времеви отрязък е посветен на военното време. Там се зараждат нещата, от там започват промените в съдбите на героите”.

Мечтателката от Остенде

2011-11-26T15:18:00.001+02:00

2008

Ерик-Еманюел Шмит

„Мечтателката от Остенде” започва малко протяжно, малко скучновато, но и успокояващо, като самотна ваканция на късен есенен плаж. И някъде там започва да се разплита една загадъчна любовна история, една твърде романтична, но и затрогваща, събуждаща копнежи любовна история… И точно при наближаването на развръзката, някъде към 80-та страница, „Мечтателката от Остенде” свършва. Не бих била толкова изненадана, ако някъде на книгата пишеше, че това е сборник с повести, ако имаше съдържание или поне някакъв намек, че томчето (226 страници) съдържа още „Съвършеното убийство”, „Да оздравееш”, „Лоши четива” и „Жената с букета”. Добре че и петте се оказаха достатъчно добри, та притъпиха обзелото ме раздразнение към издателите от „Леге Артис”.

Това е първата книга на Шмит, която ми попада и знам, че след нея ще има още, по възможност всичките му, издадени на български. И причината е в дълбокия психологически подход към всеки от персонажите на всяка от творбите, включени в „Мечтателката от Остенде”. За първи път попадам на автор, който отговаря на всяко мое запитване „Защо тя прави така” или „Какво се случва в главата му в момента” и т.н. въпроси, липсата на отговорите на които често ме оставя разочарована от една или друга книга. Сякаш Шмит е повече емоционално-интелектуален хирург, отколкото писател. Или всъщност именно затова е писател, защото се справя чудесно с операциите по оздравителното изваждане на показ на най-дълбокото у човека.

„Мечтателката от Остенде” е история за една отдавна прекъсната, но никоя преживяна любов. „Съвършеното убийство” разказва как човек е склонен да загърби ежедневните радости, приемайки за истина отровното зрънце чужда злоба. „Да оздравееш” е чудесна приказка за превръщането на едно непознаващо себе си момиче в зряла и приемаща се позитивно жена. „Лоши четива” е личният ми фаворит, защото е комико-трагично доказателство защо не бива да се отричат лековатите жанрове в литературата и до какво може да доведе сблъсъкът с криминалетата на зрели години. „Жената с букета” е лична история за любопитството на автора към една непозната, чакаща години някого на гарата в Цюрих. Някой, който накрая пристига. „…до сутринта се чудих кого бе чакала жената с букета на трети перон на цюрихската гара. И мисля, че до последния си ден ще се чудя дали от влака бе слязла смъртта или любовта”. Шмит не дава отговори на готово. Но това трябва по принцип да се забрани със закон на иначе хубавата литература. Читателят не бива да става ленив, четенето не бива да се превръща в лекомислие, а да си остане предизвикателство. Шмит определено предоставя тази възможност с „Мечтателката”.
Следваща цел - всички книги, представени от Книголандия тук.

Съншайн

2011-11-22T10:03:00.000+02:00

2007

Робин Маккинли

„Забравете Майер. Вампирите тук са зловещи създания на мрака, както се полага. Между Рей и Константин (вампирът) няма любовна връзка (за радост), а крехко и несигурно партньорство. Светът около тях е чуплив, затихнал във крехко временно примирие между хората и вампирите. Тъмнината властва и само въпрос на време е денят да бъде погълнат от нея” – това е част от ревюто, което прочетох тук и заради което близо година търсих „Съншайн”. И не останах разочарована, независимо от факта, че освен „нормален” вампирски роман, в който повече те побиват тръпки на страх, отколкото романтични такива, книгата е и по съвместителство приятно фентъзи.

Иначе историята е стандарта – борба на доброто срещу злото, като в ролята на доброто е главнята героиня, съвместяваща дейностите на сладкарка, магьосница и спасителка на вампири (или по-точно на един конкретен). Злото е също въплътено в един конкретен вампир, а около основната линия на противопоставянето им щъкат различни митични създания, като сини демони с три очи, които в нормалния си живот са агенти на тайната полиция, различни видове върколаци (включително върпилци, въркотки и т.н.), пиукащи и подскачащи талисмани и, разбира се, магьосници, но последните – в умерени дози.

Сред най-вдъхновяващите моменти от романа обаче лично за мен си остават тези, свързани с битието на главнята героиня Рей Седън като сладкар в кафене „При Чарли”. Поради неизчерпаемите си талант и въображение, тя е известна в целия град с канелените си ролца „големи като главата ти”, както и с други сладкиши, сред които „Зебри-убийци”, „Смърт от натурален шоколад”, черешови пити...

Книгата е 400 страници, чете се леко, което се дължи основно на неретенциозния сюжет и приятния лек хумор. Понякога натежават прекомерните разсъждения на тема „животът ми като нереализиран магьосник и преоткрил се под брашно и стафиди спасител на доброто”. За съжаление трудно се намира в книжарниците, особено при „спонтанно” търсене. В тази връзка – имам нова любима книжарница – „Хеликон” на „Витоша” и „Патриарх Евтимий”. Отдавна не се бях колебала между две книги, поради липсата на добро зареждане в останалите посещавани от мен книжарници. В събота се наложи на хазартен принцип да избирам между Кънингам и Зюсак, но, уви, спечели „Съншайн”. Засега.

П.П. Забелязах, че изобщо не обичам да се впускам в подробни описания на сюжета, персонажите и т.н., затова съм благодарна на подобнисъдържателни представяния на книги.

Омагьосването на Лили Дал

2011-11-15T12:32:00.002+02:00

2011

Сири Хуствет

За тази книга четох коментари, че е трилър, написан в стила на Кафка. Тук е моментът да призная грозната истина, че не съм чела Кафка. И да допълня, че

Мъките на един американец ме впечатли много, много повече. Всъщност след Мъките бях зашеметена. А при Омагьосването най-силно беше любопитството ми по повод появяващия се непрестанно в повествованието женски труп, разнасян от ангел.

Нямах съмнение относно развръзката на любовната история между 19-годишната сервитьорка Лили Дал и 34-годишният полуразведен художник Ед Шапиро. И останах изненадана от авторовия избор за финала.

Липсваха ми градските персонажи, дотегна ми провинциалното еднообразие, фактът, че всички се познават, клюките. Което вероятно доказва, че Сири Хуствет е пресъздала майсторски атмосферата на малкото американско градче някъде дълбоко в Минесота.

Твърде много ми дойдоха пластовете мръсотия по братята Бодлър, кръвта по откраднатите от Лили бели обувки, стекла се от собствения й нос, лудостта, люлеенето в стола, заекването на Мартин, типичното поведение на Шапиро – опитен, но не пренаситен от живота. Вероятно реакция ми е в отговор на липсващата изтънчена, „градска” лудост, „градска” тъга, „градска” психология, напоени във всяка дума от Мъките.

Омагьосването на Лили Дал се чете изключително лесно, не е предвидима като развръзки и я препоръчвам за един лек уикенд у дома. В нея има любов, раздяла, ревност, убийства и няколко интересни и представени в дълбочина персонажа, част от които са споменати по-горе. Пропускам възрастната университетска преподавателка Мейбъл, която е в основата на омагьосването, трансформирането, порастването на Лили, за да оставя всеки да я види, както му е угодно.

Приятно представяне на Омагьосването тук.

Откъс от Омагьосването тук.

Синдикатът на домашните любимци

2011-11-05T16:53:00.000+02:00

2010

Елена Алексиева

Има автори и книги, които ме карат да вярвам в бъдещето на българската литература и този сборник с разкази е една от тях. Изчетох го в един от най-натоварените ми периоди за последните няколко години и въпреки неистовото ми желание за сън, си поставях норматив от минимум един разказ всяка вечер преди сън. И тъй като разказите са 18, а понякога на мен ми се спеше наистина много, прочитането на всичките ми отне почти месец.

Съдържанието е изключително разнообразно – антиутопии са смесени с „обикновени” човешки истории, криминални разкази и фантастика. И ако по принцип бих била против такава микстура, в „Синдикатът на домашните любимци” тя се е получила много успешна. Сборникът носи името на разказ, в който тинейджъри отвличат бизнесмени, маскирани като животни. Личните ми фаворити са историята за полета към отвъдното в „Транзитно летище”, разказът за чужденеца в малкия български градец „Господин Бао” и потресаващият „Завръщане”, в който действието се развива на планетата Карнак.

Елена Алексиева пише много добре и се чете още по-добре.

Следващата ми литературна цел от същата авторка – „Читателска група 31”, а интригуваща звучи и пълната й библиография.

След отличаването й с наградата „Хеликон” дава следното интервю във в-к „Сега” за литературата – собствената, българската и така по веригата.

Халед Хосейни пише трети роман за Афганистан

2011-08-31T10:09:00.000+03:00

Писателят Халед Хосейни пише трети роман за Афганистан, съобщи lira.bg. Електронното издание публикува интервю с автора - първото, дадено за българска медия, в което той разказва за учителите си в литературата, един от които е Джон Стайнбек, и за дейността на фондацията си. Авторът на бестселърите "Ловецът на хвърчила" и "Хиляда сияйни слънца" казва, че "убиец №1 в Афганистан не са самоубийствените атентати и самоделните бомби, а бедността". Той е роден е в Кабул през 1965 г., но през 1980 г. семейството му емигрира в САЩ. През 1988 г. завършва биология в университета в Санта Клара. През 1993 г. се дипломира като магистър по медицина. От 1996 до 2004 г. работи като лекар. Двата му романа "Ловецът на хвърчила" и "Хиляда сияйни слънца" са преведени в 70 страни и стават веднага бестселъри. Заради тях през 2008 г. той оглави класацията на най-популярните писатели в света. През 2004 г. Хосейни става пратеник на добра воля на комисариата за бежанците на ООН. Със съпругата си основава фондация, която подпомага завръщащите се в родината бежанци. Живее в Калифорния със семейството си.

Източник: Дневник

Разломи

2011-07-29T17:15:00.000+03:00

2009

Нанси Хюстън

Купих си книгата веднага, щом я видях в книжарницата, тъй като спомените ми от „Дневник на сътворението”на Хюстън бяха повече от добри. В нея тя по много интересен начин интерпретира темата за жената творец през призмата на съжителството с мъж творец в двойките Жорж Санд и Алфред дьо Мюсе, Скот и Зелда Фицджералд, Вирджиния и Ленард Улф, Симон дьо Бовоар и Сартр, Силвия Плат и Тед Хюз, Жорж Батай и Колет Пеньо, Уника Цюрн и Ханс Белнер, Елизабет Барет и Робърт Браунинг, разглеждайки и собствената си роля на писател, преподавател, майка и съпруга.

„Разломи” обаче е „истински” роман, макар и с нестандартна структура. Изграден е от четири части, подредени в обратно хронологична последователност. В първата през 2004 г. в Калифорния 6-годишният Сол се радва на вманиаченото вниманието на майка си, докато попива от телевизията и интернет ужасите на войната в Ирак и се опитва да разбере сложните взаимоотношения между баща си Рандал, баба си Сади и прабаба си Ера. Във втората през 1982 г. 6-годишният Рандал наблюдава и болезнено преживява скандалите между родителите си в Хайфа, докато конфликтът между Израел и Палестина ескалира. В третата през 1962 г. 6-годишната Сади преживява шока от преместването от педантичните си канадски баба и дядо при хаотичната си майка бохем в Ню Йорк. А в четвъртата през 1945 г. в Германия 6-годишната Кристина разбира, че не е тази, която всички се опитват да убедят и преживява драмата от сблъсъка с прекъснатите й корени.

Книгата е безкрайно интересна, чете се буквално за един уикенд, но в никакъв случай не е лека и жизнерадостна. По крайно откровен начин са представени травматичните преживявания в живота на четирите деца от четири съвсем различни поколения, откроени са любовта, болката, объркването, чувството за вина, за загуба, за непълноценност – по детски, което ги прави още по-трудни и мъчителни за възприемане.

Книгата е много интересна от историческа гледна точка, защото по съвсем достъпен начин, през призмата на личната история, разказва са програмата Lebensborn на Нацистка Германия.

През 2008 г. Нанси Хюстън посети България за представянето на „Дневник на сътворението” и „Разломи”, а едно от интересните интервю, които даде, е в Дневник.

Законът на любовта

2011-07-23T17:53:00.001+03:00

2010

Това не е Лаура Ескивел, каквато я познават читателите й от „Като гореща вода за шоколад” и „Раздавачът на щастие” (преиздаден под заглавието „Със скоростта на желанието”). Или по-точно, тя прозира зад един нетипичен текст. Първите няколко страници звучат познато – безпаметната и същевременно с това безпощадна любов на испански завоевател към индианка в Южна Америка. Още в следващата глава действието се пренася напред във времето с близо 10 века, проследявайки обърканите обстоятелства около 14-хилядното прераждане на същите двама от първите страници.

Земята се подготвя за междупланетен футболен турнир, основният претендент за президент на планетата е лицемерна и опасна измамница, хората се придвижват чрез телепортиране, извършено е убийство – феномен, отдавна изкоренен от човешкото общество – и най-важната дейност е пречистването на аурата от негативните влияния на предишни прераждания.

В този контекст двамата герои, преследващи се неуспешно през вековете и животите, получават от все така вездесъщата и тромава администрация правото да са щастливи заедно, след като са изкупили миналите си грехове, но се озовават в центъра на глобална политическо-криминална конспирация.

И все пак Лаура Ескивел може да бъде открита в кратки пасажи като следния: „Когато няма памет, няма предубеждения. … Този, който приема само хората, които мислят като него, е сектант. Този, който убива в името на своята неоспорима истина, е инквизитор. Трябва да обичаме и уважаваме възгледите на всички, дори и те да не съвпадат с нашите, тъй като идеите са променливи. Светогледът ни може да се промени съвсем ненадейно и тогава си даваме сметка за цялото време, което сме изгубили в спорове и люти караници с някой, който, колкото и да е странно, е мислил както сега мислим ние. Единственото непроменимо нещо е Любовта, защото тя е само една и е вечна”.

Приятно четиво, изобилстващо от фина политическа и обществена сатира, деликатно комично пресъздаване на някои латиноамерикански порядки, които са непоклатими векове наред, странни любовни сцени и много въображение за това как ще изглежда светът след има няма 5 века.
А ето и една много позитивна анотация на "Законът на любовта" от Библиотеката.

Запази ми този валс

2011-07-14T15:02:00.000+03:00

2009

Зелда Фицджералд

Всъщност започнах да чета „Нежна е нощта” на Скот Фицджералд поради две причини:

Историята на сем. Фицджералд винаги ми е била безкрайно итересна.
„Запази ми този валс” се оказа почти нечетима за мен.

Разбирам защо отзивите при публикуването на романа на Зелда са толкова противоречиви, клонящи към негативни, а първият тираж е много нисък, в сравнение с успехите на Скот – по-малко от 2000 копия, ако не се лъжа около 1300, от които се продават едва половината. Вероятно толкова са били хората, които са помнели лайфстайл звездата на 20-те години Зелда Фицджералд, която пише единствената си книга през 30-те години в лудница. А как стига до там е щателно, макар и твърде абстрактно за вкуса ми, описано в романа.

Повествованието започва от бащината къща на главната героиня, като едва ли у някой е останало съмнението, че прототип е самата Зелда. Както й че за първообраз на основния мъжки персонаж служи Скот. Следват любов, брак, дете, Франция, изневери, балет, изтощение… Биографията на първите 10 години от семейния живот на сем. Фицджералд, но описана от Зелда.

Книгата е интригуващо четиво за тези, които искат да видят и другата гледна точка (от тази на Скот). Но лично за мен се оказа твърде претенциозна, твърде хаотична, твърде абстрактна – като да разговаряш с човек, който ти е изключително любопитно да разпиташ за конкретно нещо, а той говори много красиво и абсолютно несвързано за напълно безинтересни за теб неща. Слушаш от уважение.

Изключително любопитно е оформлението на българското издание на „Запази ми този валс” – корицата е двойна, като на първата (снимката по-горе) присъства млада дама, отговаряща на съвременните представи за красота и сексапил. На вътрешната корица е Зелда и контрастът с днешния идеал за красота е невероятен.

И все пак има невероятен чар мотивът за плажа, Ривиерата, за американците, лутащи се из Франция в търсене на забавления. През 20-те години бохемството е имало стил, изисквали са се интелект и способност за отдаване на пороците с финес. Днес да поддържаш остроумен диалог на 5 джина отдавна не е адмирирано качество. Мисля, че 20-те години на ХХ век биха ми харесали.

Най-вдъхновяващите бизнес четива

2011-07-09T15:21:00.000+03:00

Най-вдъхновяващите бизнес четива предлага Мениджър, доверявайки се на редакторите на CNBC. По-долу е както списъкът с книгите, така и интересни неща, които могат да се намерят на български за тях:
„Умножителите: как най-добрите лидери правят света по-умен” от Лиз Уайзман: Авторката разделя два основни типа лидери – „Умножителите” и „Намалителите”. Първите умеят да извличат най-доброто от себе си и служителите си, докато вторите оставят таланта и ресурсите да се пилеят.
„На ръба” от Хенри Полсън: Бившият генерален директор на „Голдман Сакс” и финансов министър на САЩ пише за световната икономическа криза и за борбата на финансовите лидери да спрат срутването в пропастта.
„Доставяме щастие: път към печалбата” от Тони Хсие: Главният изпълнителен директор на онлайн търговеца на дребно Zappos.com, който всяка година реализира продажби за над 1 млрд долара, споделя уроците, които е научил от бизнеса и живота. Съветите му? „Плащайте на служителите по 2000 долара, за да напуснат!” „Приоритет №1 е културата на компанията!” „Изучавайте науката за щастието и я прилагайте в бизнеса си!”
„Сляпо спускане” от Джеймс Табор: Издаваният и в България автор описва вдъхновяващо изследването на най-дълбоките пещери на Земята. Приключенски разказ за трудностите и преодоляването им в екстремна среда, който, макар и не точно бизнес четиво, е поучителен и вдъхновяващ за всеки, който живее живота си като предизвикателство.
На български от Табор може да се открие "Династията на Исус".
„Големият залог. Машината на Страшния съд отвътре” от Майкъл Луис: Историята на един разочарован талант от Уолстрийт. Луис анализира корените на последната финансова криза и алчността на американските пазари.
А ето и мнението на Книголандия за "Големият залог".
„Приключения сред мравки” от Марк Мофет: Известният като „Индиана Джоунс на ентомологията” Мофет е пропътувал целия свят, за да изучава мравките. Какви майстори са те в разработването на нишите! Дупки, цепнатини, хралупи – мравката знае прекрасно как да използва територията и ресурсите си. А мравките от Амазонската джунгла умеят прекрасно да накарат другите да работят за тях. Какъв прекрасен пример от природата, нали?
На българския читател Мофет е повече известен с жабите, обаче.
„Краят на Уолстрийт” от Роджър Лоуенстийн: Какви са причините и следствията от краха на американската финансова основа? Сочни клюки и задълбочен анализ характеризират книгата на Лоуенстийн, която доказва, че кризата започва много преди падението на „Леман Брадърс”.
„Добрата страна на ирационалността: неочакваната полза от това да избягваме логиката на работа и вкъщи” от Дан Ариели: Ексцентричният поведенчески икономист от MIT и Duke предлага една по-позитивна гледна точка към човешката ирационалност, която се отразява на живота, бизнеса и обществените нагласи. Той изследва Ефекта IKEA („ако изградите нещо сами, гордостта и сантименталната привързаност вероятно ще ви дадат преувеличена представа за стойността му”) и Ефекта Бейби Джесика (защо реагираме на страданието на един човек, но не и на проблемите на множеството), за да препоръча как да направим истински промени в живота и личността си, в работата, иновациите, мениджмънта и управлението. И всичко това с много хумор, самоирония и любов към човешката ексцентричност.
Капитал предлага интересно представяне на книгата, дори се изкушавам да си я поръчам на английски, а не да чакам някое издателство да се сети за нея.
„Преработване” от Джейсън Фрайд и Дейвид Хенсън: Американците от компанията за уебапликации 37signals организираха Световния ден за бойкотиране на делови срещи (19 януари). Те нарушават всички правила и печелят. Отново и отново доказват, че обичайният начин не е правилният. Книгата е безпощадно натрупване от остри, ясни съвети за успеха.
А ето и какво казва Фрайд за ТЕД.
„Момчето, което впрегна вятъра” от Уилям Камквамба: Авторът е от крайно бедно селце в Малави. Ходи на училище до 14-годишна възраст, след което трябва да спре, за да работи. Започва да се увлича от книгите в библиотеката и в една от тях вижда картинка на вятърна мелница и генератор. Предприемчивият тийнейджър преравя бунища и складове, за да събере материал за първия вятърен генератор в региона, който снабдява дома на 14-годишното момче с електричество. През следващите години той ъпгрейдва творението си и впряга вятъра във водна помпа, която да помага на родителите му. Невероятната история на Камквамба се превръща във вдъхновение и за най-закоравелите бизнес акули от Уолстрийт.

Нощен влак за Лисабон

2011-07-06T17:29:00.000+03:00

2009

Паскал Мерсие

Много трудна за четене книга. Всъщност я четох през последната половин година паралелно с всички останали „лесни”. Личното ми обяснение за трудността на четенето се корени в причината тази книга да може по един парадоксален начин да се определи като добра – много интелигентен текст, написан на много висок, почти научен стил, многопластов, с множество текстове, изграждащи сюжетната линия на самия роман, размисли за размислите в текстовете в текста… и огромен поток от мисли, усещания и, да не пропусна, текстове. Другото ми обяснение е, че Паскал Мерсие е литературният псевдоним на професора по философия И романът действително звучи като писан от професор по изключително сериозна дисциплина, от автор, който е прекарал по-голяма част от живота си, четейки класически творби. Мерсие публикува първата си художествена творба на 51 години.

В „Нощен влак за Лисабон” преподавателят по древни езици Раймунд Грегориус, известен като Мундус Папируса, неочаквано напуска установеното си от десетилетия битие, за да тръгне по дирите на португалския писател Амадеу де Прадо. Постепенно Мундус се заплита все повече в живота му, четейки единствената му книга, писмата и записките му, намерени посредством най-близките му хора в Лисабон. Пътуването на Грегориус се превръща в преоткриване на тръпките от живота.

Една от най-хубавите метафори в романа е тази за новите, по-прецизни очила, които преподавателят си прави в португалската столица. Очилата са нови, модерни, с тях той вижда по-ясно, но това го плаши до безкрайност. Навикът да виждаш света през замъгления филтър на скучния живот, пропит от древните езици, прави битието лесно, лишено от рискове, но и от тръпки.

Описанията на Лисабон в известна степен „стоплят” текста, докарват му човешки облик, но той е минимален, колкото да смекчи силно научното звучене.

Четох този роман, за да разбера какво става на края. И както можеше и да се очаква, на финала не става нищо. Това са стотици страници, които разказват история, обречена да е без съществена развръзка. Преследването на парченцата пъзел от живота на починалия преди десетилетия португалец предоставя на Мундус Папируса възможност за едно закъсняло приключение, което му показва, че има и друг живот, извън класната стая и дебелите книги. И той го изживява – сериозно, съсредоточено и аналитично.

Една изключително интелигентна позната ми каза, че щом съм успяла да прочета тази книга, значи съм много търпелив човек. Сега, седмици след завършването й, не откривам друга причина да я изчета, освен магарешкия си инат. Затова я препоръчвам само на себеподобни.

Нежна е нощта

2011-07-03T12:34:00.005+03:00

2011

Франсис Скот Фицджералд

Книгата беше преиздадена наскоро, но само за последните 10 години това е третото или четвъртото й издание, без да броим включването й в сборници (с „Великият Гетсби” през 2001 г. например).

Докато я четях, осъзнавах, че в главата ми се загнездва един въпрос и той е как са оцелели тези хора след саморазрушението, на което са се подлагали в продължение на години – физическо и емоционално. Не са оцелели. „Покажете ми героя и аз ще ви напиша трагедия” – това казва Скот Фицджералд за писането си, но прилага същия принцип и за собствения си живот. Поколението американски автори, преживели по-голяма част от 20-те години в скитане, основно в Европа, се характеризира с ниска степен на преживиямост. Самият Фицдгералд умира през 1940 година на 43 години от масиран инфаркт. Съпругата му Зелда изгаря в пожар 8 години по-късно в психиатрична клиника, лекувайки повече от 15 години шизофрения. Приятелят му Хемингуей се самоубива на 62 години, вчера се навършиха 50 години.

За „Нежна е нощта” много критици казват, че не е най-добрият роман на Фицджералд. В класацията на Монд 100-те най-велики книги на 20 век въобще не присъства, за сметка на „Великият Гетсби”, класиран на 46-о място. В „Голямото четене” българските читатели също класираха по-напред по-популярния му роман (57-о място), оставяйки „Нежна е нощта” на 62-а позиция.

Вероятно най-трудно е да пишеш за нещо, което сам си преживял, да описваш едновременно най-щастливите и най-разрушителните си години. В „Нежна е нощта” Скот дава на героите си имена, различни от неговото и на съпругата му, но приликата с действителния им живот е повече от очевидна. Той е популярен, обаятелен, с утвърдена кариера, тя е душевно болна. Животът им е постоянен празник и така до големия крах. Обречеността лъха от всяко описание на вечеря, обед, малък джин за закуска, дуел на пияна глава, вечеря с остроумни разговори и леещо се вино, уиски в задимен парижки бар, изневяра или почти…

Симптоматична за времето си книга. Но сблъсъкът, контрастът с прагматичното и лишено от разюздано и същевременно с това изтънчено бохемство настояще е твърде ярък. Облъченият от реалността съвременен човек вероятно ще вижда в алкохолните вакханалии най-малкото тежка цироза, а не източник на вдъхновение.

Все още ми е трудно да „дефинирам” тази книга. Твърде много противоречи на собствените ми разбирания за живота. Но въпреки това дори аз за мъничко се влюбих в главния персонаж Дик Дайвър и в разрушителната му любов с пациентката и съпругата му Никол. Точно както от години съм влюбена в безумната история на Скот и Зелда Фицджералд. И както пее Lisa Stensfield „Why do we call it love”.

50 години от смъртта на Хемингуей

2011-07-02T17:49:00.000+03:00

Днес се навършват 50 години от смъртта на Ърнест Хемингуей. По този повод Вести.БГ публикува следния интересен материал, препечатан от Дойче Веле:

Инцидент по време на лов - така вдовицата на Хемингуей обяснява причината за изненадващата му смърт преди 50 години. Светът обаче отдавна е наясно, че става дума за самоубийство. Какво го кара да посегне на живота си?

На 2 юли 1961 г. писателят Ърнест Хемингуей слага сам край на живота си - както баща му и няколко от най-близките му роднини. Така със смъртта си той разкрива онова, което през целия му живот остава скрито за всички останали - лесно ранимата му душа.

Хемингуей има имидж на мъжкар - той е ловец и ветеран от войната, самоуверен репортер, рекордьор по погълнато количество алкохол и свалени жени. В действителност обаче страда от депресии и непрекъснати съмнения по отношение на собствената си личност. Световно известният писател, един от титаните на литературата на XX век, е бил типичен случай на пациент от учебник по психология и психотерапия.

Секс, алкохол и депресии

Детството на родения през 1899 г. Ърнест Хемингуей минава безметежно в семейството на лекар в едно от предградията на Чикаго. Той обаче разочарова родителите си. Вместо да се захване с нещо сериозно, става репортер и дори отива на фронта по време на Първата световна война. Тежко ранен в Италия и дълбоко разочарован от несполучливата си първа любов, Хемингуей се връща обратно в САЩ и продължава да пише репортажи, разкази, а по-късно и романи.

Романът "И изгрява слънце" (известен и като "Фиеста", 1926 г.) е големият му пробив на литературната сцена. В него Хемингуей описва живота на репортер, който бива тежко ранен в Италия и става импотентен. Паралелите с живота на писателя са очебийни, само че никой не може да си представи едно: че Хемингуей е импотентен.

"Със сигурност не е бил, поне не продължително време", казват биографите му и припомнят за двата му първи брака, от които писателят има пет деца. И все пак най-близките му приятели са знаели, че въпреки мъжкарския си имидж, Хемингуей носи доста ранима душа.

Битките на фронта, тежките последици на Първата световна война и Гражданската война в Испания, бягството в алкохола и секса, бикоборството, лова, риболова - това са темите, които изобилстват в световно известните му книги като "И изгрява слънце", "Сбогом на оръжията", "Смърт следобед", "Зелените хълмове на Африка", "За кого бие камбаната".

Алкохолът е измамният спасителен пояс, към който Хемингуей посяга все по-често. 40-те години на миналия век са най-тежките в живота му. Писателят започва да чува гласове, високото кръвно налягане и чернодробната цироза влошават още повече състоянието му. Депресиите зачестяват, а по онова време те биват "лекувани" по най-жестокия начин - с електрошокове.

Светът пречупва всеки...

След цяло десетилетие на творческо безсилие Хемингуей се връща още веднъж към славата с романа си "Старецът и морето", излязъл през 1952 г. "Ню Йорк таймс" го нарича "най-значимият писател след Шекспир". През 1954 г. Хемингуей получава Нобеловата награда: твърде късно, както твърдят приятелите му, а и той самият.

Голямата любов на Хемингуей е Куба, където прекарва голяма част от времето си преди революцията от 1959 г. Писателят остава и след нея в Куба, поддържайки Фидел Кастро и оставайки сляп за жестокостите му. През последните години от живота си Хемингуей страда и от параноя: заради приятелството си с Кастро той се чувства непрекъснато преследван от ФБР.

Хемингуей е на 61 години, когато слага край на живота си с любимата си ловна пушка. Един от литературните му герои казва: "Светът пречупва всеки... и убива онези, които не искат да бъдат пречупени".

Победа за нещотърсачите

2011-07-02T16:45:00.001+03:00

С малко закъснение, но все пак, класацията за любима детска книжка на четящите българи занима и мен. Хубаво е, че на първо място е класирана „Пипи Дългорот чорапче" на Астрид Линдгрен. Ето и как с гласуване беше подредена челната десятка:

1. „Пипи Дългото чорапче”, Астрид Линдгрен – 16,238% от гласовете

2. „Хари Потър”, Джоан Роулинг – 15,027%

3. „Патиланско царство”, Ран Босилек – 12.43%

4. „Мечо Пух”, Алън Милн – 10,372%

5. „Емил от Льонеберя”, Астрид Линдгрен – 8,885%

6. „Малкият принц”, Антоан дьо Сент Екзюпери – 8,872%

7. „Здрач”, Стефани Майър – 7,546%

8. „Ян Бибиян”, Елин Пелин – 7,331%

9. „Карлсон, който живее на покрива”, Астрид Линдгрен – 7,129%

10. „Алиса в страната на чудесата”, Луис Карол – 6,169%

Продължавам да смятам, че две от книгите нямат място в класацията не поради липсата им на литературни качества, а поради слабата им връзка с детската възраст. Първата е „Малкият принц” – твърде сложна като смисъл книга, която в разговор не един учител ми е споделял, че е абсурд да се изучава в началния курс на средното образование. Втората книга е „Здрач”, която е по-подходяща за тийнейджърската, отколкото за детската възраст.

И малко любопитна информация:

Астрид Линдгрен е вторият писател, удостоен с наградата „Ханс Кристиан Андерсен”, известна като Нобела за детска литература. Тя я получава през 1958 г., непосредствено след Елеанор Фарджън и преди Ерих Кестнер, Майк Дежон, Рене Жули, Туве Янсон, Джеймс Крюз, Джани Родари… Определено Кестнер и Родари ми липсваха в класацията, „Приключенията на Лукчо”, „Двойната Лотхен” и „Хвърчащата класна стая” бяха сред любимите ми детски книжки.

29% от българите не пипват книга

2011-05-25T16:40:00.006+03:00

Българите, които не са похващали книга или са прочели до 10 книги през живота си, са 29 процента. Това констатира последното засега проучване на читателската аудитория и практики у нас (ноември 2009 - юли 2010), проведено от “Алфа рисърч”. Около 13 процента са тези, които твърдят, че са чели над 500 книги. Изобщо четенето е на пета позиция в йерархията на българина за прекарване на свободното време след гледането на телевизия, заниманията със семейството, разходките сред природата, посещенията на кафенета и прочее. Хората предпочитат да се усамотяват с книга предимно у дома - през почивните дни, или да я използват като “хапче за сън” вечер и много по-рядко - навън - по време на ваканции или пътуване. Още за изследването в Труд.

Орхан Памук в София

2011-05-19T12:00:00.001+03:00

Пиша, защото животът е кратък. Искам да опиша красотата. Това заяви свободното перо на турската литература - световноизвестният писател Орхан Памук. Той бе посрещнат с аплодисменти в препълнената Аула на Софийския университет, където се срещна със свои български колеги и почитатели. Знаменитият автор каза тези думи като продължение на цитата от словото му "Куфарът на моя баща" при връчването на Нобеловата награда за литература в Стокхолм. Разговора с Орхан Памук води литературоведът и преподавател в СУ доц. Бойко Пенчев. Турският белетрист за първи път е в София, но заяви: Сякаш си спомням нещо, което съм виждал. Чувствам се у дома си и се чудя какво ме кара да се чувствам така. Той сподели един свой спомен за България: „Прекарах две години в САЩ и в един момент започнах да копнея за турско сирене, но в Ню Йорк се оказа, че турското сирене е българско. Ние сме много близки - България и Турция." Според него, обаче, България и Турция си остават малко провинциални държави -макар ние вече да сме в Европейския съюз, а Турция да става все по-богата. Според турския автор живеенето извън центъра на света има предимства, но преди всичко трябва да оцелееш. „След като оцелеем и то славно, ей богу, има много предимства", каза нобеловият лауреат. Той е уверен, че в нашата дигитализирана епоха, начинът по който си спомняме няма да се промени. „Четенето ще остане. Паметта е свързана с думите. Думите оживяват, а литературата има силата да ни трогва. Именно затова ние ще продължаваме да пишем", каза Орхан Памук и разкри: „Сега пиша роман за един уличен търговец, който продава боза. Ще се опитам да ви разкажа за един човек, който оцелява..." (по Нюз. БГ)

Никога не съм крила смесените си чувства към книгите на Орхан Памук. Трябваше да прочета три от тях, за да осъзная, че това не е моят автор. Но че въпреки това е много добър. Осланям се на отзивите на други четащи, вярвам, че те се доближават в по-голяма степен до истината:

"Името ми е Червен" в Книголандия

"Сняг" в Аз чета

Лично аз бих препоръчала "Сняг". Но е нужно предупреждението, че при Памук присъства една особеност, която забелязах в съвременната арабска литература - мотивът за страданието, за самотата като всепоглъщаща бездна. И няма никакъв стремеж за измъкване от тази бездна, сякаш с всяка частица от себе си героите се стремят да потънат по-дълбоко в нея, изпитвайки цялото мазохистично удоволствие от давенето. Личният ми избор за музикален съпровот е Мира Ауад.

Календар с разкази

2011-05-15T11:06:00.000+03:00

2011

Александър Шпатов

Купих си книгата заради Imelda Markoff и, честно казано, съм й признателна за подтика. Разтоварващо четиво са тези календарни разкази – 12 за всеки един от месеците през годината и по един за Коледа и Великден. Естествено, непредубеденият читател е заинтригуван още от квалификацията на корицата – „Най-обещаващият млад български автор”. После, гърба на книгата, с изключителното позитивната мини-анотация на Любен Дилов-син. А ако минеш и през Книголандия не ти остава друго, освен да вземеш книгата, да я прочетеш (стига ти и една вечер в интервала края на централните новини – лягане без голямо закъснение) и да решиш сам.

Действително календарните разкази издават един обещаваш писател. Но книгата ме накара да се замисля, че текстът е като хората – в началото е млад, незрял, с опита, с времето се развива (ако има потенциал за това, разбира се), расте, съзрява. Е, за разлика от хората, текстът рядко остарява до степен на деменция и, ако си заслужава, много трудно умира, например при изпепеляващ пожар на ръкописа и т.н.

Обратно на темата – текстовете на Шпатов са млади, но действително многообещаващи, определено с потенциал. Въпреки че жаргонът ми е напълно познат и присъщ, на хартия ми се струва малко прекален. Темите на част от разказите създават усещането, че авторът е в първата половина на 20-те години. Останалите – че е във втората. А може би истината е някъде по средата. 25-годишнината е важен вододел. След него хем си ти, хем вече си… голям.

Тъй като съм привърженик на литература с фокус върху психологическото задълбаване, личните ми фаворити станаха именно разказите с повече психология – януари със сблъсъка на реалностите (и особено персонажа на адската майката), ноември с конфликтното съприкосновение на националните характеристики и колосалното количество домашна ракия и август – с романтиката и напомнянето какъв е вкусът на сурови бадеми в летните горещини. Останалите ми се сториха повърхностни. Количествено двете групи са сравнително изравнени, което е хубаво. Срещала съм много по-слаби сборници и автори, които обаче продължават да пишат, не, да бълват. Тях не съм ги чела повече. Но Шпатов определено ще го следя с интерес и ще прочета и следващата му книга. Надявам се „ентусиаст” на корицата да не се отнася само до името на издателството, а и до автора персонално, защото следваща книга трябва да има.

Петдесет велики разказвачи Том ІІ

2011-05-14T18:57:00.001+03:00

2011

Чудесен сборник с 25 разказа на Джон Стайнбек, Ърскин Колдуел, Константин Паустовски, Андре Мороа, Анри Троая, Хулио Кортасар, Ърнест Хемингуей, Уилям Сароян, Франк О`Конър, Карел Чапек, Хайнрих Бьол, Алберто Моравия, Съмърсет Моъм, Ъруин Шоу, Алън Силитоу, Карлос Фуентес, Рей Бредбъри, Херман Хесе, Иво Андрич, Ромен Гари, Греъм Грийн, Маргарет Драбъл, Джон Ъпдайк, Кърт Вонегът и Милан Кундера.

Може би единственият текст, който изобщо не ми се вписа в картината на цялостното звучене на сборника, е „Преображенията на Пиктор” на Хесе.

Авторите, които вече познавах, не ме разочароваха, особено „Двете Елени” на Фуентес и „Жената на камъка” на Андрич, просто блестящи текстове!

Бях позабравила за Кундера, но след „Игра на автостоп” определено ще си го „припомня” с нещо, което не съм чела.

От класиците, до които не съм стигала в читателската си практика и които присъстват в сборника, Греъм Грийн („Запазен периметър”) и Джон Ъпдайк („Семеен живот в Америка”) ми влизат в плановете за следващите няколко читателски месеца.

Любопитна съм по отношение на Драбъл, „А тези, които помнят” е един от най-искрено и непринудено звучащите текстове за срещите и разминаванията в любовта, които съм чела.

А „Не се рови надълбоко” на Моравия с прекрасното си и тънко чувство за хумор го нарежа сред фаворитите ми от сборнита.

От сайтовете на няколко книжарници разбрах, че вторият том е издаден тази година, а първият – миналата. Чудесен подарък са, особено в комплект. В първия са включени автори кат Чехов, О'Хенри, Мопасан, Марк Твен, Джек Лондон, Луиджи Пирандело, Аугуст Стриндберг, Джеймс Джойс, Рюноске Акутагава, Скот Фитцджералд. Дано не се е изчерпал вече.