Всъщност
не познавам такъв дядо, моите се казваха Кръстьо и Никола. Понякога си мисля какви хубави имена носеха – на кръста и на светец. Не че имам нещо
против Ричард или Доминик, но не си представям как някой ден внуците им ще говорят
и мислят за тях по същия начин, по който аз говоря и мисля за моите дядовци
Кръстьо и Кольо.
Но нямах
предвид това в случая. Днес ми се случи нещо малко, хубаво и добро, всъщност аз
го случих. И искам да го разкажа не от гордост или самохвалство, а за напомняне
колко малко му е нужно на човек, за да се почувства добре, особено в
забързаната градска среда на София, в която хората си вдигат скандали на
ескалатора, в супермаркета или просто по улиците, ей така, за спорта.
Реших
да си заредя картата за метро на спирката до станцията на стадиона и само за
протокола – днес времето е доста гнусно, ветровито и мокро. Запътих се към т.нар.
бюро на Центъра за градска мобилност – малка будка с малко гише и первазче, за
да може човек да си подреди документите, парите или мислите, докато чака едрата леля, седнала вътре. Та пред това
гишенце, на открито, закачил бастун на това первазче, се бореше с вятъра,
банкнотите, треперещите си ръце и непослушните движения на портфейла си един
дядо. Жената отвътре му говореше доста високо, защото той не чуваше, но
възпитано и всъщност мило. Нарече го дядо Георги, а той, като ме видя наредена до него,
се притесни още повече, ръцете му се разтрепераха още по-силно, започна да
обърква стари касови бележки с банкноти, поискаха му лична карта, той не можа
да я открие веднага, въпреки че се подаваше… И изобщо, дядо Георги според мен
очакваше аз, нахалният и сравнително млад градски човек, да започна да нервнича
и да му вдигна поне малък скандал за непохватността. При всяко негово движение
той буташе с лакът бастунчето и то все повече се плъзваше към края на перваза
пред гишето, представих си го как пада.
Нищо
не казах, зачетох се в правилата за издаване на карта дубликат, докато се
опитвах да не мисля за вятъра, влизащ право в яката на якето ми. Дядо Георги не
носеше шал, но беше гладко избръснат. Кой бръсне дядовците, когато ръцете им
затреперят толкова, че вече да не могат сами?
Човекът
си взе заредената карта, личната карта, касовата бележка и докато с треперещи
ръце ги прибираше в портфейла си, се обърна към мен и ми каза тихо „Благодаря!“
А няма за какво, повярвайте ми, няма за какво. Защото аз още си спомням моите
дядовци, пожелавам си баща ми да доживее дълбоки старини и да е такъв дядо. По-често
трябва да си спомняме дядовците и бабите, това ни прави по-добри. А техните
копия са навсякъде около нас, стига да спрем за момент да бързаме, за да ги видим.
Срещата
ми с дядо Георги плюс зареждането на моята карта ми струва точно 6 минути от
безценното време.