Skip to main content

Дядо Георги



Всъщност не познавам такъв дядо, моите се казваха Кръстьо и Никола. Понякога си мисля какви хубави имена носеха – на кръста и на светец. Не че имам нещо против Ричард или Доминик, но не си представям как някой ден внуците им ще говорят и мислят за тях по същия начин, по който аз говоря и мисля за моите дядовци Кръстьо и Кольо.

Но нямах предвид това в случая. Днес ми се случи нещо малко, хубаво и добро, всъщност аз го случих. И искам да го разкажа не от гордост или самохвалство, а за напомняне колко малко му е нужно на човек, за да се почувства добре, особено в забързаната градска среда на София, в която хората си вдигат скандали на ескалатора, в супермаркета или просто по улиците, ей така, за спорта. 

Реших да си заредя картата за метро на спирката до станцията на стадиона и само за протокола – днес времето е доста гнусно, ветровито и мокро. Запътих се към т.нар. бюро на Центъра за градска мобилност – малка будка с малко гише и первазче, за да може човек да си подреди документите, парите или мислите, докато чака едрата леля, седнала вътре. Та пред това гишенце, на открито, закачил бастун на това первазче, се бореше с вятъра, банкнотите, треперещите си ръце и непослушните движения на портфейла си един дядо. Жената отвътре му говореше доста високо, защото той не чуваше, но възпитано и всъщност мило. Нарече го дядо Георги, а той, като ме видя наредена до него, се притесни още повече, ръцете му се разтрепераха още по-силно, започна да обърква стари касови бележки с банкноти, поискаха му лична карта, той не можа да я открие веднага, въпреки че се подаваше… И изобщо, дядо Георги според мен очакваше аз, нахалният и сравнително млад градски човек, да започна да нервнича и да му вдигна поне малък скандал за непохватността. При всяко негово движение той буташе с лакът бастунчето и то все повече се плъзваше към края на перваза пред гишето, представих си го как пада. 

Нищо не казах, зачетох се в правилата за издаване на карта дубликат, докато се опитвах да не мисля за вятъра, влизащ право в яката на якето ми. Дядо Георги не носеше шал, но беше гладко избръснат. Кой бръсне дядовците, когато ръцете им затреперят толкова, че вече да не могат сами?

Човекът си взе заредената карта, личната карта, касовата бележка и докато с треперещи ръце ги прибираше в портфейла си, се обърна към мен и ми каза тихо „Благодаря!“ А няма за какво, повярвайте ми, няма за какво. Защото аз още си спомням моите дядовци, пожелавам си баща ми да доживее дълбоки старини и да е такъв дядо. По-често трябва да си спомняме дядовците и бабите, това ни прави по-добри. А техните копия са навсякъде около нас, стига да спрем за момент да бързаме, за да ги видим.

Срещата ми с дядо Георги плюс зареждането на моята карта ми струва точно 6 минути от безценното време.

Най-четеното

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно